— Не съм изчезвал. Излязох да се разходя.
— И да понапазаруваш ли? — заяде се Бродски. — Хубаво куфарче. Откъде го купи? — Той прокара пръст по ръба на куфарчето, оставено на пода до Соларин. Гогол дори не го беше забелязал. — Италианска кожа. Тъкмо като за руски шахматист — добави иронично той. — Имаш ли нещо против да надникна вътре?
Соларин сви рамене. Бродски качи куфарчето на колене и го отвори. Започна да рови.
— Между другото, коя беше жената, която си тръгваше от масата ви, когато дойдох?
— Някаква баба — отвърна Гогол. — Искаше захарин за чая.
— Не й е трябвал — замислено отбеляза Бродски, докато ровеше страниците. — Тръгна си веднага щом пристигнах. — Гогол погледна към масата, където бе седяла старицата. Наистина я нямаше, а подносът с чай все още стоеше на масата.
Бродски върна нещата обратно в куфарчето и се обърна към Соларин. След това премести поглед към Гогол и въздъхна.
— Гогол, ти си пълен глупак — заяви небрежно той, сякаш обсъждаха времето. — Безценният ни гросмайстор ти се изплъзва вече три пъти. Първия път е разпитвал Фиск точно преди убийството. След това е отишъл да вземе куфарчето, в което има само някаква папка, топче неизползвана хартия и две книги за петролната индустрия. Очевидно важните неща са били извадени. И ето че сега, под носа ти, успя да предаде бележка на агент. — Гогол се изчерви и остави чашата чай.
— Уверявам ви, че…
— Спести ми уверенията си — прекъсна го грубо Бродски. Обърна се към Соларин: — Министърът каза, че трябва да осъществим контакт през следващите двайсет и четири часа, иначе ще ни отзове в Русия. Не може да рискува прикритието ни, ако прекратят турнира. Никой няма да ни повярва, ако кажем, че оставаме в Ню Йорк, за да си купим италиански куфарчета. — Той се подсмихна. — Имаш двайсет и четири часа, за да се добереш до източниците си, гросмайсторе.
Соларин погледна Бродски в очите. След това се усмихна студено.
— Драги ми Бродски, можеш да уведомиш министъра, че вече съм осъществил контакт — отвърна той.
Бродски не каза нищо и зачака Соларин да продължи. Тъй като шахматистът мълчеше, агентът на КГБ замърка доволно:
— Браво. Не ни дръж в напрежение.
Соларин погледна куфарчето на скута му. Най-сетне вдигна очи към него. Лицето му бе непроницаемо.
— Фигурите са в Алжир — обясни той.
По обяд се чувствах напълно смачкана. Бях се опитвала отчаяно да се свържа с Ним, но така и не се получи. Пред очите ми бе тялото на Сол, положено върху камъка. Не спирах да се питам какво означава всичко това, как тези случки се подреждат в едно цяло.
Бях се заключила в офиса си в „Кон Ед“ с изглед към входа на Обединените нации, слушах всички новинарски бюлетини по радиото и дебнех да видя пристигането на полицейските коли, които да спрат на площада, за да разбера, че тялото е било открито. Патрулките така и не дойдоха.
Опитах да се свържа с Лили, но тя бе излязла. От офиса на Хари ми казаха, че е заминал за Бъфало, за да огледа пратка дефектни кожи, чакаха го да се върне късно вечерта. Колебаех се дали да не се обадя в полицията, за да оставя анонимно съобщение за тялото на Сол, но те щяха сами да го открият рано или късно. Един мъртвец не може да остане дълго в сградата на Обединените нации, без някой да го забележи.
Малко след дванайсет изпратих секретарката си за сандвичи. Когато телефонът звънна, вдигнах веднага. Беше шефът ми Лайл. Стори ми се неприятно весел.
— И билетите, и маршрутът ти са готови, Велис — уведоми ме той. — Следващия понеделник те очакват в офиса в Париж. Ще прекараш една вечер там и на сутринта летиш за Алжир. Следобед ще ти пратя билетите и документите по куриер у вас. Нали става? — Казах му, че става. — Не си много весела, Велис. Да не би да си размислила за пътешествието до Черния континент?
— Ни най-малко — отвърнах самоуверено. — С удоволствие ще се откъсна от Ню Йорк. И без това започваше да ми лази по нервите.
— Много добре. Bon voyage, Велис. Да не кажеш после, че не съм те предупредил.
Затръшнахме слушалките едновременно. Няколко минути по-късно секретарката се върна със сандвичите и млякото. Затворих вратата и се опитах да похапна, но едва се насилих да преглътна няколко хапки. Така и не успях да се съсредоточа в книгите за историята на петролния бизнес. Накрая се усетих, че седя и се взирам невиждащо в плота на бюрото.
Към три часа секретарката почука на вратата и влезе с куфарче в ръка.
— Някакъв човек го е оставил при охраната долу — обясни тя. — Има и писмо. — Поех плика с трепереща ръка и зачаках тя да си тръгне. Отворих едно от чекмеджетата, за да извадя нож за хартия, срязах плика и извадих листа.