„Взех някои от нещата ти — пишеше вътре. — Моля те, не се прибирай сама в апартамента.“ Подпис нямаше, но ведрият тон веднага ми подсказа от кого е. Всичко си бе на мястото. Нямаше ги единствено бележките за Соларин.
В шест и трийсет бях все още в офиса си. Секретарката преписваше едни материали, въпреки че почти всички си бяха тръгнали. Бях й намерила работа, за да не оставам сама, и се чудех как да се прибера в апартамента. Беше само на една пресечка и щеше да е глупаво да взема такси.
Чистачът мина да събере кошчетата за боклук. Тъкмо изхвърляше съдържанието на пепелника, когато телефонът звънна. За малко да го съборя в бързината да грабна слушалката.
— Виждам, че работиш до късно — отбеляза познат глас и аз едва се сдържах да не заплача от облекчение.
— Да не би това да е моят приятел Ним? — попитах и опитах да се овладея. — Страхувам се, че звъниш прекалено късно. Тъкмо си събирах нещата, за да си тръгвам. Вече официално съм една от Христовите невести.
— Това е страхотна загуба и ще бъде много жалко — каза весело Ним.
— Ти откъде знаеше, че ще ме откриеш тук толкова късно?
— Че къде другаде мога да намеря човек, така силно привързан към работата си, в една зимна вечер? — отвърна той. — Предполагам, че вече си изгорила световните запаси от петрол… Как си, сладурче? Чувам, че си се опитвала да се свържеш с мен.
Изчаках чистачът да излезе, преди да отговоря:
— Трябва да ти призная, че си имам страхотни неприятности.
— Естествено. Ти винаги имаш неприятности — рече равнодушно Ним. — Това е едно от нещата, които силно ме впечатляват при теб. Ум като моя започва да се изморява от непрекъснати срещи със сивото ежедневие.
Погледнах гърба на секретарката през стъклената преграда на офиса си.
— Този път яко съм загазила — изсъсках в слушалката. — Убиха двама души буквално под носа ми през последните два дни! Предупредиха ме, че имало връзка с присъствието ми на един шахматен турнир…
— Чакай малко! — възкликна Ним. — Ти да не би да говориш през кърпа? Почти не те чувам. За какво си била предупредена? Кажи де!
— Преди време гледачка ми предсказа, че ще бъда в беда — обясних му аз. — И ето че сега наистина съм в беда. Убийствата…
— Мила моя Кат — разсмя се Ним. — Гледачка ли каза?
— Тя не беше единствената — отвърнах и забих нокти в дланта си. — Чувал ли си за Александър Соларин?
В първия момент Ним не отговори.
— Шахматистът ли? — попита най-сетне той.
— Точно той ме предупреди… — започнах аз с немощен глас и едва сега си дадох сметка колко нелепо звучи всичко и че Ним едва ли ще ми повярва.
— Откъде познаваш Александър Соларин? — попита Ним.
— Нали това ти обяснявам. Вчера бях на един шахматен турнир. Той дойде при мен и ми каза, че съм в беда. Беше много настоятелен.
— Може да те е сбъркал с някоя друга — предположи Ним. Гласът му звучеше далечен, сякаш бе потънал в мисли.
— Може и да си прав — примирих се аз. — Само че днес сутринта в сградата на Обединените нации ми показа ясно…
— Чакай малко — прекъсна ме Ним. — Струва ми се, че проблемът е ясен. Преследват те гледачки и руски шахматисти и ти предават тайнствени послания. Мъртъвци се появяват изневиделица. Ти днес какво си яла?
— Ами… сандвич и мляко.
— Това е случай на параноя, предизвикана от недостиг на храна. Събирай си нещата. Ще те чакам долу след пет минути. Отиваме да похапнем като хората и ще видиш как фантазиите ти ще изчезнат.
— Не са фантазии — отвърнах. Изпитах облекчение, че Ним ще дойде да ме вземе. Поне щях да се прибера спокойна вкъщи.
— Това ще реша аз — отвърна той. — Така, като те гледам, ми се струваш прекалено слаба. Но пък този червен костюм ти стои страхотно.
Огледах офиса, след това се взрях към тъмната улица пред сградата на Обединените нации. Лампите навън вече бяха запалени, но по-голямата част от тротоара тънеше в сянка. В телефонната кабина близо до автобусната спирка забелязах тъмна фигура. Фигурата вдигна ръка.
— Между другото, сладурче — чух отново гласа на Ним, ако се притесняваш, че си в опасност, трябва да престанеш да стоиш около прозорците вечер. Имай го предвид. — И той затвори.
Тъмнозеленият морган на Ним спря пред „Кон Едисън“. Хукнах към автомобила и се настаних на предната седалка до гази на шофьора. Отстрани имаше стъпало, а подът бе дървен. На места между пролуките се виждаше асфалтът отдолу.
Ним бе с износени дънки, скъпо италианско кожено яке и бял копринен шал с ресни. Рижата му коса се разроши от вятъра, когато потеглихме. Запитах се защо толкова много от приятелите ми предпочитат да шофират в открити коли през зимата. Той направи обратен завой, а светлината на уличните лампи докосна къдравата му коса със златни искрици.