— Ще спрем у вас, за да се преоблечеш в нещо по-удобно — каза Ним. — Ако искаш, ще вляза пръв с гранатомет.
Очите му по някаква игрива прищявка на генетиката бяха различни — едното кафяво, а другото синьо. Открай време имах усещането, че когато ме погледне, вижда през мен. Това чувство не беше особено приятно.
Спряхме пред сградата. Ним слезе и поздрави Бозуел, като пъхна двайсетдоларова банкнота в дланта му.
— Няма да се бавим, мой човек — подхвърли Ним. — Би ли наглеждал колата, докато сме вътре? Семейно наследство е.
— Разбира се, господине — съгласи се любезно Бозуел. Виж ти как изведнъж припна, за да ми помогне да сляза от колата. Какво ли не се постига с пари.
Взех си пощата от бюрото му. Пликът от „Фулбрайт и Коун“ с билетите беше пристигнал. Качихме се в асансьора.
Ним погледна вратата и заяви, че няма нужда от гранатомет. Ако някой е влизал в апартамента ми, е използвал ключ. Както повечето апартаменти в Ню Йорк, и моят бе снабден с петсантиметрова метална врата и двойна ключалка.
Влезе пред мен, мина през антрето и надникна в хола.
— Според мен посещение на една чистачка веднъж в месеца ще сътвори чудеса тук — отбеляза той. — Освен като доказателствен материал за някое престъпление не виждам причина да пазиш такава огромна колекция от прах и непотребни боклуци. — Той издуха облак от купчина книги, взе най-горната и я разлисти.
Отворих дрешника и извадих зелен кадифен панталон и дебел плетен пуловер в естествения цвят на вълната. Влязох в банята, за да се преоблека. Ним се бе настанил пред пианото и подрънкваше някаква мелодия.
— Свириш ли на това чудо? — извиси глас той. — Забелязвам, че клавишите са чисти.
— Завършила съм музикално училище — провикнах се от банята аз. — Музикантите са най-добрите компютърни специалисти. Много по-добри от инженерите и физиците. — Знаех, че Ним имаше диплома и за инженер, и за физик. Докато се преобличах, в хола цареше тишина. Когато се върнах, той бе застанал пред картината на мъжа с колелото, която бях обърнала към стената.
— Внимавай — предупредих го. — Мокра е.
— Ти ли си я рисувала? — попита той, без да откъсва поглед от творението ми.
— Точно тя ме забърка в неприятностите — обясних аз. — Нарисувах я и едва след това видях мъж, който бе същият като този на картината. Затова го последвах…
— Какво си направила? — Ним рязко се обърна към мен. Седнах на пейката пред пианото, за да му разкажа всичко отначало, като започнах от пристигането на Лили и Кариока. Та това бе вчера. Този път Ним не ме прекъсна нито веднъж. От време на време поглеждаше към картината, след това очите му отново се спираха на мен. Накрая му разказах за гледачката и повторното си посещение в хотел „Пето Авеню“ снощи, където ми казаха, че тя никога не била стъпвала там. Когато приключих, Ним се беше замислил. Станах и се приближих до дрешника, открих стари ботуши за езда и граховозелено яке, нахлузих ботушите и започнах да ги връзвам.
— Ако нямаш нищо против — помоли все така замислен Ним, — може ли да взема назаем тази картина за ден-два? — Вдигна я и я задържа на една ръка разстояние. — Пазиш ли още предсказанието от гледачката?
— Тук някъде трябва да е — отвърнах и посочих бъркотията наоколо.
— Да го потърсим — предложи той.
Въздъхнах и започнах да ровя в джобовете на палтата в дрешника. Търсенето отне десетина минути, ала накрая успях да открия салфетката, на която Луелин бе записал предсказанието, завряла се под един скъсан хастар.
Ним натъпка салфетката в своя джоб. Стисна още мократа картина, прегърна ме със свободната си ръка през раменете и двамата тръгнахме към вратата.
— Не се притеснявай за картината — успокои ме той, докато вървяхме по коридора. — До една седмица ще ти я върна.
— Задръж я — отвърнах. — В петък ще дойдат да ми съберат нещата. Всъщност затова те търсих. В края на седмицата заминавам. Няма да бъда в страната цяла година. Фирмата ме праща на работа в чужбина.
— Ония мошеници ли? — попита Ним. — Къде те пращат?
— В Алжир — заявих и посегнах към вратата.
Ним се закова намясто и ме погледна вбесен. След това избухна в смях.
— Сладурче! — възкликна той. — Винаги успяваш да ме втрещиш. Почти цял час ме забавлява с приказки за убийства, неразбории, тайни и интриги. А ето че успя да пропуснеш най-важното.
Започнах да се обърквам.
— Алжир ли? — зачудих се аз. — Че какво общо има Алжир с цялата тази какофония?