— Невъзможно! — възмутих се аз. — Дори не бях чувала за тях. Да не говорим, че и сега не знам повече. Нямам нищо общо с тази тъпа игра.
— Вероятно някой — отвърна строго Ним, докато насочваше покрай брега — е решил, че имаш.
Пътят се отдели от морето. От двете страни се виждаха грижливо поддържани високи живи плетове, оградили просторни имения. От време на време на лунната светлина забелязвах в далечината внушителни къщи, разположени сред заснежени ливади. Не бях виждала подобно нещо близо до Ню Йорк. Тук имаше нещо, което ми напомняше за обстановката в романите на Скот Фицджералд.
Ним започна да ми разказва за Соларин.
— Известно ми е само онова, което съм чел в шахматните списания — обясни той. — Александър Соларин е на двайсет и шест години, гражданин на СССР, отраснал е в Крим, смятан за люлката на цивилизацията, която в последно време е напълно нецивилизовано място. Сирак, отгледан в държавен приют, на девет или десет победил на шах директора. Очевидно на четири вече е знаел да играе. Научили го рибарите по Черноморието. Веднага го привлекли в Двореца на пионерите.
Знаех за какво говори. Дворецът на пионерите в Русия бе единственият институт, в който посвещават време и усилия на обещаващи шахматисти. В Русия шахът бе не просто национален спорт, а продължение на световната политика, най-съществената игра в историята. Според руснаците дългогодишната им хегемония потвърждавала интелектуалното им превъзходство.
— Щом са приели Соларин в Двореца на пионерите, значи е имал добра политическа подкрепа, нали? — попитах аз.
— Вероятно — отвърна Ним. Отново завихме към морето. Пръски от вълните се сипеха по пътя, дебел слой пясък бе затрупал тротоара отстрани. Пътят свършваше и преминаваше в дълга алея, преградена с огромна двойна порта от чудесно изработено ковано желязо. Ним натисна няколко копчета на таблото и портата се отвори. Потеглихме сред истинска джунгла от преплетени клони и снежни преспи, все едно се бяхме озовали в земите на Снежната царица от „Лешникотрошачката“.
— Всъщност — продължи Ним — Соларин отказвал да отстъпва партии на играчите фаворити, което е едно от политическите правила сред руснаците по време на турнир. Много критикуват тази практика, но въпреки това не я прекратяват.
По алеята нямаше пъртина, сякаш тук от доста време не бяха минавали коли. Клоните на дърветата образуваха арка като в катедрала и скриваха градината. Най-сетне спряхме пред входа, където алеята заобикаляше фонтан. Чак сега видях къщата, обляна в лунна светлина. Беше внушителна, с огромни фронтони и множество комини на покрива.
— И така — обади се Ним, когато изключи двигателя и ме погледна, — нашият приятел господин Соларин се записал във Факултета по физика и изоставил шаха. Явявал се от време на време на някой турнир, но не е сред основните шахматисти от двайсетгодишна възраст.
Ним ми помогна да сляза. Взе картината в едната си ръка, а с другата отключи.
Влязохме в просторно фоайе. Запали осветлението и над нас блесна огромен кристален полилей. Подовете и тук, и в стаите бяха застлани с ръчно оформени плочи, толкова лъскави, сякаш бяха от мрамор. В къщата бе студено като в хладилник и дъхът ни излизаше на валма, а по краищата на плочите се бе събрал лед. Той ме поведе през лабиринт от тъмни стаи към кухнята, разположена в дъното на етажа. Беше прекрасна. По стените и на тавана бяха запазени оригиналните газови лампи. Той запали аплиците и те заблестяха в златисто.
Кухнята беше огромна, може би девет на петнайсет метра. Задната стена бе остъклена и се виждаше снежната поляна, отвъд нея в далечината морските вълни се разбиваха и бяла пяна проблясваше на лунната светлина. Фурните бяха достатъчно големи, за да се приготви в тях храна поне за сто души, и работеха на дърва. На цялата стена срещу тях се виждаше гигантска каменна камина. Пред нея бе поставена дървена маса за осем или десет човека, плотът бе покрит с резки и петна. Наоколо бяха подредени удобни столове и меки канапета, постлани с пъстри покривки на цветя.
Ним отиде до купчината дърва отстрани на камината и грабна наръч цепеници. След няколко минути огънят озари помещението. Събух си ботушите и се свих на едно от канапетата, докато Ним отваряше бутилка шери. Наля в две чаши, подаде ми едната и се настани до мен. Свалих си палтото и се чукнахме.
— За „Шаха Монглан“ и за приключенията, които ще ти донесе — вдигна тост той и отпи.
— Чудесно е — отбелязах аз.
— Това е амонтиладо. — Ним завъртя течността в чашата си. — Зазиждали са хора живи в стените заради шери, много по-обикновено от това.