Не помнех нищо от снощи, защото Ним ми беше сипал прекалено много туака. Затова ме болеше глава. Станах от леглото, заклатушках се към банята и пуснах топлата вода. Открих пяна за вана „Карамфили и виолетки“. Миришеше доста зле, въпреки това сипах от нея във водата и на повърхността се появи тънък слой пяна. Докато киснех в горещата вода, започнах да си припомням откъслечни фрази от снощния ни разговор. След малко страхът ме сграбчи отново.
Пред вратата на спалнята ми бе оставена малка купчинка дрехи: дебел типично скандинавски пуловер и подплатени жълти гумени ботуши. Навлякох новите си придобивки върху моите дрехи. Докато слизах по стълбите, усетих прекрасния аромат на закуска.
Ним бе застанал пред печката с гръб към мен, облечен в карирана риза, дънки и жълти ботуши също като моите.
— Къде има телефон, за да се обадя в офиса? — попитах аз.
— Тук няма телефон — отвърна той. — Карлос, пазачът, мина сутринта, за да ми помогне да изчистим. Помолих го да се обади в офиса ти и да им съобщи, че няма да ходиш на работа. Днес следобед ще отидем до апартамента ти, за да ти покажа как да го обезопасиш. Седни сега да похапнеш и да погледаме птиците. Казах ли ти, че тук има голяма волиера?
Ним разби яйца с малко вино, отряза дебели парчета канадски бекон, опържи картофи и свари най-вкусното кафе, което някога съм пила на Източното крайбрежие. Закусихме мълчаливо, а след това излязохме през френските прозорци, за да огледаме имота.
Намирахме се на не повече от сто метра от морето. От двете страни се виждаше само висок гъст жив плет, който ни отделяше от съседните имения. Овалният купол на фонтана и широкият плувен басейн все още бяха наполовина пълни с вода, в която плуваха пълни с въздух контейнери, за да разчупват леда.
До къщата имаше огромна волиера, отгоре с преплетени жици и бодлива тел, боядисани в бяло. През мрежата бе навалял сняг и бе натрупал по клоните на малките дървета. Най-различни птици бяха накацали по клоните; едри фазани се разхождаха надменно и влачеха прелестните си опашки в снега. Когато се провикваха, писъците им наподобяваха вопли на жени, които колят. Нервите ми се опънаха до крайност.
Ним отвори вратата на птичарника и влязохме вътре. Започна да ми посочва различни видове, докато се провирахме през преплетените клони.
— Често птиците са по-интелигентни от хората — обясни той. — Имам и соколи, държа ги отделно от останалите. Карлос ги храни със сурово месо по два пъти на ден. Скитникът е моят любимец. Както при много други видове, женската не ловува. — Той посочи малка птица на петна, кацнала на най-високото място в самия край на гигантското съоръжение.
— Така ли? Не знаех — учудих се аз, когато се приближихме по-близо, за да погледнем. Разположените близо едно до друго очи на птиците бяха едри и черни. Имах чувството, че ни преценяват.
— Открай време ми се струва — отбеляза Ним, докато наблюдаваше сокола, — че имаш инстинкт на убиец.
— Аз ли? Сигурно се шегуваш.
— Все още не е развит напълно — уточни той. — Възнамерявам да се заема с този въпрос. Според мен прекалено дълго дреме в теб.
— Само че аз съм тази, която се опитват да убият — изтъкнах.
— Така е във всяка игра — отвърна Ним, погледна ме и разроши косата ми с облечената си в ръкавица ръка. — От теб зависи да решиш дали да реагираш на заплахите с примирение или агресивно. Защо не се спреш на второто и не застрашиш и ти противника?
— Не знам кой е противникът! — възкликнах недоволно аз.
— Напротив, знаеш — заяви той. — Знаеш още от самото начало. Да ти го докажа ли?
— Давай. — Отново започвах да се притеснявам и не ми се говореше, докато Ним ме извеждаше от волиерата. Заключи вратата, хвана ме за ръка и се отправихме към къщата.
Помогна ми да си съблека палтото, настани ме на канапето до камината и ми свали ботушите. След това се приближи до стената, където бе подпрял картината на мъжа с колелото. Донесе я и я постави на стол пред мен.
— Снощи, след като си легна — започна той, — дълго гледах картината. Имах усещане за дежа вю и това ме тормозеше. Знаеш, че когато се сблъскам с проблем, не ми дава мира, докато не го разреша. И тази сутрин успях.
Той приближи до дъбовия плот отстрани на фурните и отвори едно чекмедже. Извади няколко тестета карти. Донесе ги и седна до мен на канапето. Отвори ги едно по едно, извади жокерите и ги подхвърли на масата. Гледах мълчаливо картите пред себе си.
Единият жокер бе с шапка със звънчета и караше колело. И той, и велосипедът бяха в същото положение като мъжа на картината. Зад велосипеда се виждаше надгробна плоча с надпис „Почивай в мир“. Вторият бе много подобен, но имаше огледален образ и също като моя човек се бе качил на скелет. Третият бе глупакът от картите таро, вървеше невнимателно и всеки миг щеше да падне в пропаст.