Хората не играят шах, когато са на ръба на пропастта.
Париж
2 септември 1792 година
НИКОЙ НЕ ЗНАЕШЕ КАК ЩЕ СЕ РАЗВИЯТ събитията този ден.
Нито Жермен дьо Стал, докато се сбогуваше с персонала в посолството. Днес, 2 септември, тя щеше да се опита да избяга от Франция, разчитайки на дипломатическите си привилегии.
Нито Жак-Луи Давид, докато бързаше да се облече за спешно свиканата сесия на Националното събрание. Днес, 2 септември, вражеските войски бяха на около триста километра от Париж. Прусаците заплашваха да изгорят столицата до основи.
Нито Морис Талейран, докато двамата с прислужника му Куртиад сваляха скъпите книги, подвързани в кожа, от полиците в кабинета. Днес, 2 септември, той имаше намерение да изнесе тайно безценната си библиотека през граница и да започне подготовка за бягство.
Нито Валентин и Мирей, които се разхождаха сред есенните цветове, обагрили градината зад ателието на Давид. Писмото, което току-що бяха получили, ги известяваше за първите застрашени фигури от „Шаха на Монглан“. Не знаеха, че това писмо много скоро ще ги завърти в окото на бурята, която предстоеше да се развихри над цяла Франция.
Никой не знаеше, че след точно пет часа, в два следобед на 2 септември, ще се отприщи Терорът.
9,00 ч.
Валентин топна ръка в малкото езеро зад ателието. Едра златна рибка се стрелна към пръста й. Двете с Мирей бяха заровили двете фигури от шаха недалеч от малката пейка, на която бяха седнали. Ето че съвсем скоро нови фигури щяха да се присъединят към техните.
Мирей се бе изправила до нея и четеше писмото. Около тях бяха надигнали лъскави глави хризантеми с цвят на опушен аметист и топаз. Първите жълти листа се носеха по водата и наоколо се усещаше мирисът на есента въпреки задуха на неотминаващата лятна жега.
— Има едно-единствено обяснение за това писмо — каза Мирей и зачете на глас:
Мои скъпи сестри в Христа,
Както сигурно сте разбрали, абатството в Каен бе затворено. По време на размириците във Франция нашата Directrice, госпожица Александрия дьо Форбен, реши да замине при семейството си във Фландрия. За съжаление, сестра Мари-Шарлот Корде, която сигурно също помните, остана в Каен, за да се погрижи за всичко непредвидено.
Не се познаваме, ето защо позволете ми да се представя. Казвам се сестра Клод, монахиня от ордена „Беноа“. Бях лична секретарка на сестра Александрия, която ме посети преди няколко месеца в дома ми в Еперне, преди да отпътува за Фландрия. Тъкмо тогава настоя, щом имам път към Париж, да прехвърля поетата от нея отговорност на сестра Валентин.
В момента съм в квартал Корделие в Париж. Тъй като не знам колко дълго ще остана, моля ви за среща пред портите на старото абатство днес, точно в два. Надявам се, разбирате важността на молбата ми.
— Тя идва от Еперне — повтори Мирей, след като дочете писмото. — Градът се намира на изток, на река Марна. Твърди, че Александрия дьо Форбен е спряла там на път към Фландрия. Знаеш ли какво има между Еперне и фламандската граница? — Валентин поклати глава и погледна ококорено Мирей. — Крепостите Лонуи и Вердюн. Да не говорим, че там се е настанила половината пруска армия. Вероятно нашата скъпа сестра Клод ни носи нещо по-ценно от добрите благопожелания на Александрия дьо Форбен. Нещо, което Александрия е преценила, че е прекалено опасно да пренася през фламандската граница, където настъпват чуждите войски.
— Фигурите! — Валентин скочи и подплаши златната рибка. — В писмото се казва, че Шарлот Корде е останала в Каен! Може там да е бил сборният пункт за всички, които са на северната граница. — Тя замълча, за да помисли. — Щом е така — добави объркана младата жена, — защо й е на Александрия да напуска Франция от изток?
— Не знам — призна Мирей, дръпна панделката, за да освободи косата си, и се наведе над езерцето, за да се наплиска с вода. — Никога няма да разберем какво означава това писмо, ако не се срещнем със сестра Клод в уречения час. Защо е избрала Корделие, най-опасния квартал на града? Знаеш, че абатството вече не съществува. Нали го превърнаха в затвор?
— Не ме е страх да отида там сама — каза Валентин. — Обещах на абатисата да поема отговорност и ето че настъпи моментът да го докажа. Ти, братовчедке, остани тук. Чичо Жак-Луи забрани да излизаме от градината, когато го няма.
— Значи трябва да измислим някакъв хитър начин, за да избягаме — отвърна Мирей. — В никакъв случай няма да те пусна да ходиш сама в Корделие. Бъди сигурна.