10,00 ч.
Каретата на Жермен дьо Стал мина през портите на шведското посолство. Върху купето бяха натрупани денкове и кутии за шапки. Пазеха ги кочияшът и двама от прислужниците в ливреи. Вътре в каретата Жермен се бе обградила с личните си прислужнички и многобройни кутии за бижута. Беше облякла официалния костюм на съпруга на посланик, накичен с пъстри панделки и еполети. Шестте бели коня се промъкваха сред парижката навалица, отправила се към портите на града. Великолепните им кокарди бяха в цветовете на шведското знаме. На вратите на каретата се виждаше гербът на шведската корона. Пердетата на прозорците бяха пуснати плътно.
Унесена в мисли, за да не се измъчва от жегата и тъмнината в каретата, Жерман не поглеждаше навън, докато най-неочаквано рязко спряха пред градските порти. Една от прислужниците се наведе и отвори едва-едва прозореца.
Навън тълпа развилнели се жени размахваха гребла и мотики, сякаш бяха оръжия. Някои се кривяха на Жермен и се виждаше, че малкото им останали зъби са изпочупени и почернели. Защо тази сбирщина от простолюдието изглежда винаги толкова вулгарно? — запита се Жермен. Часовете, които бе посветила на политически интриги, щедрите суми, които бе дала за подкупи на подходящите чиновници — всичко това бе сторила заради нещастни отрепки като тези навън. Жермен се надвеси през прозореца, подпряла едрата си ръка на ръба.
— Какво се мъти тук? — провикна се с плътния си властен глас. — Незабавно пуснете каретата ми да мине!
— Не е позволено никой да напуска града! — провикна се жена от тълпата. — Ние охраняваме портите! Смърт на благородниците! — Тълпата подхвана вика й. Събираха се все повече хора. Жермен едва не оглуша от пронизителните писъци на вещиците.
— Аз съм съпругата на шведския посланик! — изкряска тя. — Заминавам на официална мисия в Швейцария! Нареждам ви да пуснете каретата ми!
— Ха! Тя ни нареждала! — изкрещя жена близо до прозореца на каретата. Обърна се към Жермен и се изплю в лицето й, а тълпата възторжено зарева.
Жермен изведи дантелена кърпичка от корсажа си и избърса плюнката. Хвърли кърпичката през прозореца и се провикна:
— Това е кърпичката на дъщерята на Жак Некер, финансовия министър, когото боготворяхте. Вие я оплюхте!… Животни! — изсъска тя, като се обърна към разтрепераните си прислужнички. — Ще видим кой е господар на положението.
Само че скупчилите се жени освободиха конете от хомотите. Бяха се впрегнали вместо тях и теглеха каретата по улиците, далече от градските порти. Рехавата одеве тълпа бе станала по-гъста. Притискаха се в каретата и се движеха бавно, също като мравки, които пренасят едра троха.
Жермен се държеше здраво за вратата, ругаеше и заплашваше ожесточено, ала крясъците на тълпата заглушаваха гласа й. След цяла вечност каретата спря пред внушителната фасада на огромна сграда, заобиколена от стражи. Щом Жермен видя къде са я отвели, в стомаха й набъбна ледена топка. Бяха пред кметството. Щабквартирата на Парижката комуна.
Тя отлично знаеше, че Парижката комуна бе по-опасна от нещастниците, насъбрали се около каретата. Всички там бяха луди. Дори членовете на Националното събрание се страхуваха от тях. Това бяха пълномощници на уличната сган, те хвърляха в затвора, те съдеха и екзекутираха благородниците толкова прибързано, че идеите им за свобода започваха да изглеждат подозрително неискрени. За тях Жермен дьо Стал бе просто още една благородничка, чиято глава трябваше да хвръкне на гилотината. Знаеше, че е така.
Отвориха вратите на каретата и мръсни ръце я извлякоха на улицата. Тя изпъна гръб и си проправи път през навалицата, вирнала глава. Зад нея прислужничките хленчеха от страх, докато тълпата ги смъкваше от каретата и ги налагаше с метли и дръжки на лопати. Повлякоха Жермен по стълбите на кметството. Тя ахна, когато някакъв мъж внезапно изскочи и разкъса посланическата дреха точно под гърдите й с острия връх на кирка. Ако се подхлъзнеше и паднеше, щяха да я смачкат. Притаи дъх, когато един човек от стражата пристъпи напред и отмести кирката с меча си. Стисна Жермен за ръката и я блъсна към тъмния вход на сградата.
11,00 ч.
Давид пристигна запъхтян в Националното събрание. Огромната зала бе препълнена с мъже, които крещяха с пълно гърло. Секретарят бе застанал на централния подиум и също крещеше с надеждата да го чуят. Докато Давид се промъкваше напред към мястото си, почти не успя да чуе думите на говорителя.
— На двайсет и трети август крепостта Лонуи падна в ръцете на вражеските войски! Херцог Брунсвик, командващ пруската армия, издаде манифест, с който настоява да освободим краля, да възстановим кралската власт, в противен случай войските му ще сравнят Париж със земята!