13,00 ч.
Жермен дьо Стал седеше на твърда дървена пейка в сградата, където се помещаваха кабинетите на деятелите на Парижката комуна. Беше прекарала тук повече от два часа. Наоколо се бяха скупчили притеснени смълчани мъже. Неколцина се бяха свили на пейката до нея, други се бяха отпуснали на пода. През отворените врати към тази импровизирана чакалня Жермен забеляза фигури, които се лутаха напред-назад и подпечатваха някакви документи. От време на време някой излизаше от стаите и извикваше нечие име. Човекът отвън пребледняваше, останалите го потупваха по гърба и шептяха: „Кураж“, а мъжът влизаше в съответната стая.
Тя, разбира се, знаеше какво се случва зад вратата. Членовете на Парижката комуна провеждаха съд. Задаваха няколко въпроса на „обвиняемия“, вероятно „обвинен“ заради положението на родителите си, интересуваха се от произхода му и отношението към краля. Ако нещастникът имаше малко повече синя кръв, тя щеше да бъде пролята по улиците на столицата още на зазоряване. Жермен не се заблуждаваше какви шансове има нещастникът. Оставаше й една-единствена надежда и тя не й позволяваше да се изплъзне, докато очакваше съдбата си. Те не биха гилотинирали бременна жена.
Докато Жермен чакаше и опипваше нашивките по наметката, мъжът до нея неочаквано изгуби самообладание, стисна глава в длани и се разхлипа. Останалите погледнаха нервно към него, ала никой не се опита да го успокои. Извръщаха гузно очи, както човек отвръща поглед от просяците и недъгавите. Жермен въздъхна и стана. Нямаше желание да мисли за ридаещия мъж на скамейката. Трябваше да намери начин да се спаси.
И тогава забеляза млад мъж да си пробива път през множеството в чакалнята, стиснал наръч документи. Къдравата му кестенява коса беше завързана с панделка, дантеленото жабо изглеждаше доста смачкано. Личеше, че е неподдържан, ала в него имаше непресторен устрем. В този момент Жермен си спомни, че го познава.
— Камий! — повика го тя. — Камий Демулен! — Младият мъж се обърна към нея и очите му изненадано заблестяха.
Камий Демулен бе звездното дете на Париж. Преди три години, все още студент, през една гореща юлска вечер той се бе качил на една от масите в кафене „Фоа“ и бе призовал съгражданите си да щурмуват Бастилията. Сега бе герой на революцията.
— Мадам Дьо Стал! — позна я Камий и си проправи път през тълпата, за да поеме ръката й. — Какво ви води тук? Нали не сте замесена в някое противодържавно деяние? — Усмихна се широко и очарователното му лице на поет, съвсем не намясто в тази сграда, потъмня от страх пред смъртта. Жермен се опита да върне усмивката му.
— Заловиха ме „гражданките на Париж“ — обясни тя, докато се стараеше да си възвърне част от дипломатическия чар, който й бе служил толкова пъти в миналото. — Изглежда, че съпругата на посланик, която иска да мине през портите, е враг на народа. Не е ли нелепо, след като се борихме толкова упорито за свободата?
Усмивката на Камий угасна. Погледна притеснен мъжа, който продължаваше да хлипа. Хвана Жермен за ръката и я поведе настрани.
— Искате да кажете, че сте се опитали да напуснете Париж без пропуск и ескорт? Мили боже, мадам! Имате късмет, че не са ви застреляли намясто.
— Не ставайте смешен! — извика тя. — Имам дипломатически имунитет. Ако ме хвърлят в затвора, това е все едно да обявят война на Швеция! Трябва да са напълно полудели, ако си въобразяват, че могат да ме затворят тук. — Събраният кураж се стопи, когато чу следващите думи на Камий.
— Вие не знаете ли какво става в момента? Вече сме във война и при нападение… — Сниши глас, когато се усети, че хората все още не са научили новините и ако разберат, ще настане хаос. — Вердюн е паднал — прошепна той.
Жермен впи очи в него. Едва сега осъзна колко е сериозно положението.
— Невъзможно — промълви тя. След това поклати глава и попита: — Колко близо до Париж… Къде са сега?
— На по-малко от десет часа път, струва ми се, дори с цялото бойно снаряжение. Издадена е заповед да се стреля по всеки, който приближи градските порти. Ако се опитате да тръгнете сега, постъпката ви ще бъде приета като опит за измяна. — Той я погледна строго.
— Камий — започна бързо тя, — знаете ли защо пожелах да отида при семейството си в Швейцария? Ако отлагам още дълго заминаването, няма да мога изобщо да пътувам. Нося дете.
Той я погледна в очите, неспособен да повярва, ала дързостта на Жермен се бе върнала. Взе ръцете му и ги притисна до корема си. Дори през плътната тъкан той разбра, че жената не го лъже. Отново й отправи сладката си момчешка усмивка и поруменя.