— Мадам, ако имам късмет, ще успея да ви върна в посолството още тази вечер. Дори Господ Бог няма да успее да ви прекара през градските порти, преди да отблъснем прусаците. Позволете ми да отнеса въпроса до Дантон.
Жермен се усмихна облекчено. Когато Камий стисна ръката й, тя му каза:
— Когато детето ми се роди здраво и читаво в Женева, ще го кръстя на вас.
14,00 ч.
Наетата карета на Валентин и Мирей приближи портите на абатството затвор скоро след като двете се измъкнаха тайно от ателието на Давид. На улицата се събираше тълпа около други карети, спрели точно пред входа на затвора.
Тук гъмжеше от неугледни хора от простолюдието, въоръжени с гребла и мотики. Струпваха се около каретите близо до затвора, блъскаха по вратите и прозорците с юмруци и с всичко, което им попаднеше подръка. Ревът на гневни гласове ехтеше из тесните каменни улици, докато охраната на затвора, покачена върху каретите, се опитваше да отблъсне множеството.
Кочияшът на Валентин и Мирей се наведе от капрата и надникна през прозореца.
— Повече не мога да приближа — предупреди ги той. — Иначе ще ни натикат в алеята и няма да можем да помръднем. А и тази тълпа никак не ми харесва.
В този момент Валентин забеляза сред навалицата монахиня, облечена в расото на сестрите от ордена „Беноа“ в Абеи о Дам в Каен. Помаха й от прозореца на каретата и възрастната жена отвърна, ала бе притисната от тълпата, която нахлуваше в тясната алея, оградена от високи каменни стени.
— Валентин, недей! — извика Мирей, когато русокосата й братовчедка отвори със замах вратата и изскочи на улицата. — Господине, моля ви — умоляваше тя кочияша. Слезе от каретата и го погледна със сълзи в очите. — Моля ви, задръжте каретата. Братовчедка ми няма да се бави. — Надяваше се това да е истина, докато наблюдаваше отдалечаващата се Валентин, която потъна във все по-сгъстяващото се гъмжило, опитвайки се да се добере до сестра Клод.
— Госпожице — отвърна кочияшът. — Трябва да обърна каретата. Тук сме в опасност: Спрелите карети пред нас са пълни със затворници.
— Дойдохме да се срещнем с една приятелка — обясни Мирей. — Ще я доведем незабавно. Господине, моля ви, почакайте ни.
— Затворниците — продължи да се противи кочияшът, докато наблюдаваше тълпата от капрата — са до един монаси, които са отказали да положат клетва за вярност към държавата. Страхувам се за тях, страхувам се и за нас. Върнете братовчедка си, докато обърна. И не губете никакво време.
След тези думи старецът скочи от високата капра, грабна коня за юздите и започна да го избутва, за да обърне каретата в тясната улица. Мирей се втурна сред хората със свито сърце.
Множеството я обгърна като притъмняло море. Вече не виждаше Валентин, защото от всички страни я приклещваха тела, които продължаваха да се тъпчат в тясната алея. Докато разблъскваше хората, усещаше как те я теглят и блъскат. В гърдите й започна да се надига паника, качи се към гърлото и й загорча, когато я лъхна спарената миризма на притисналите се в нея немити тела.
Неочаквано сред гората от размахани ръце и оръжия тя зърна бегло Валентин, добрала се на няколко крачки от сестра Клод. Беше протегнала ръка към възрастната монахиня. След това тълпата отново ги скри.
— Валентин! — извика Мирей. Гласът й се стопи сред гръмовните крясъци и вълната тела я люшна напред към шестте закрити карети, подредени плътно една зад друга пред портите на затвора. Това бяха каретите, които караха обречените монаси.
Мирей се бореше диво, за да се добере до братовчедка си и сестра Клод, но бе все едно да плува срещу течението. Всеки път, когато успееше да направи няколко крачки назад, множеството я отнасяше по-близо до каретите, притискаше я в стените на затвора, докато най-сетне се оказа опряна в колелото на една от каретите и го стисна отчаяно, за да не бъде повлечена отново. Стиска го, докато вратата се отвори, сякаш бе заредена с експлозив. Когато разбушувалото се море от ръце и крака около нея се надигна, Мирей се долепи още по-силно към колелото, за да не бъде повлечена отново.
Извлякоха монасите от каретата, а сетне ги изблъскаха на улицата. Млад свещеник с устни, побелели от страх, срещна за секунда погледа на Мирей, а след това се скри сред хората. Последва го по-възрастен монах, който скочи сам, като не спираше да налага с тояжката си тълпата. Крещеше отчаяно молби към охраната да му помогне, ала те също се бяха превърнали в брутални зверове. Вече се бяха смесили с развилнялата се тълпа. Скочиха от покрива на каретата и разкъсаха расото на нещастния свещеник, превръщайки го в късове; той падна в краката на мъчителите си и бе стъпкан на калдъръма.