Докато Мирей се държеше здраво за колелото на каретата, ужасените свещеници бяха изтеглени един по един навън.
Скупчиха се като уплашени мишки, а наобиколилите ги отвсякъде озверели хора ги налагаха с остени и градинарски инструменти. Мирей усети, че се задушава от страх, и извика името на Валентин, докато наблюдаваше възцарилия се наоколо ужас. Пръстите й се бяха разкървавили, толкова силно стискаше спиците на колелото. Но тълпата я повлече отново и тя се озова притисната в близката стена на затвора.
Блъсна се в зида, след това се свлече на калдъръма. Протегна ръка, за да омекоти падането, и напипа нещо топло и мокро. Вдигна глава и отметна назад червените си коси. Погледът й попадна право в отворените очи на сестра Клод, просната премазана край стената на затвора. По лицето на възрастната жена се бе стекла кръв, забрадката й я нямаше и на главата й зееше дупка. Очите й се вглеждаха напразно към небето. Мирей се отдръпна и изпищя с всички сили, ала от стегнатото й гърло не излезе никакъв звук. Мокрото топло място, където бе отпуснала дланта си, беше рамото на Клод, от което бе откъсната ръката.
Мирей се дръпна, разтреперана от ужас. Избърса трескаво ръка в роклята си, за да я почисти от кръвта. Ами Валентин? Къде беше Валентин? Мирей се изправи и се помъчи да си пробие път покрай стената, докато тълпата се мяташе около нея като разярен безумен звяр. В същия миг чу стон и забеляза, че устните на Клод се разтварят. Монахинята не беше мъртва!
Мирей отново се отпусна на колене и стисна Клод за раменете. Кръвта продължаваше да блика от раната.
— Валентин! — изкрещя тя. — Къде е Валентин? Моля те, Господи, чуваш ли ме? Кажи ми какво стана с Валентин?
Възрастната сестра размърда пресъхналите си устни и изви невиждащи очи към Мирей. Момичето се наведе и косата й докосна устните на монахинята.
— Вътре — прошепна Клод. — Вкараха я в абатството. — След това отново изпадна в безсъзнание.
— Божичко, сигурна ли си? — попита Мирей, но отговор нямаше.
Мирей опита да се изправи. Хората вилнееха около нея, жадни за кръв. Всички размахваха кирки и лопати, а крясъците на убийците се смесваха с воплите на умиращите и давеха собствените й мисли.
Младата жена се облегна на тежката дървена врата на затвора и заблъска с юмрук, докато кокалчетата й се разкървавиха. Никой не отвори. Изтощена, разкъсвана от болка и отчаяние, тя се опита да си пробие път през тълпата и да се добере до каретата, с надеждата още да е там, където я остави. Трябваше да намери Давид. Сега само той можеше да им помогне.
Неочаквано застина сред лавината от тела и се вгледа напред, където множеството се разтвори. Хората се отдръпваха, докато влачеха нещо към нея. Тя се притисна до стената и се запромъква бавно напред, за да види какво става. Тълпата примъкваше напред каретата, в която бе пристигнала. Забодена на камшика отстрани на капрата бе отсечената глава на кочияша, побелялата му коса бе пропита с кръв, старческото му лице бе запазило маската на ужаса.
Мирей захапа ръката си, за да не изпищи. Докато се взираше ужасена в отвратителната глава, щръкнала над тълпата, разбра, че няма как да се върне, за да намери Давид. Налагаше се да влезе в затвора. Бе убедена, че ако не открие бързо Валентин, ще стане късно.
15,00 ч.
Жак-Луи Давид мина през облак пара, където жените изхвърляха кофи вода, за да охладят напечения от слънцето тротоар, и влезе в кафене „Дьо ла Режанс“.
Вътре в клуба го обгърна още по-гъст облак пушек, тъй като десетки мъже димяха с лули и пури. Очите му горяха, ленената риза, разкопчана до кръста, бе залепнала за кожата му, докато едва се придвижваше през горещото заведение, навеждаше се, за да се размине с келнерите, вдигнали високо подносите с напитки за насядалите клиенти. На всички маси мъжете играеха карти, домино или шах. Кафене „Дьо ла Режанс“ бе най-старият и известен игрален клуб във Франция.
Докато Давид си проправяше път към задната част на заведението, забеляза Максимилиан Робеспиер. Изваяният му профил се беше откроил също като камея от слонова кост, докато мислеше над шахматната си позиция. Бе подпрял брадичка на един пръст над двойно завързания шал и брокатена жилетка без нито една гънка. Сякаш не чуваше нито шума наоколо, нито усещаше ужасната жега. Както обикновено, резервираността му показваше, че няма нищо общо с хората наоколо, че е най-обикновен наблюдател или съдник.
Давид не познаваше стария мъж, седнал срещу Робеспиер. Облечен в старомодно бледосиньо сако, с бричове, накичени с панделки, бели чорапи и лачени обувки съвсем в стила на Луи XV, възрастният господин премести фигура на дъската, без дори да я поглежда. Вдигна воднистите си очи към приближилия се Давид.