Филидор спря под разперилия клони кестен, надвиснали над градината на Давид.
— Години наред проучвах този въпрос — прошепна композиторът. — Най-сетне, макар да не се интересувах от библейска схоластика, си поставих за цел да прочета Библията, както бяха настояли Ойлер и Бах. Бах почина скоро след срещата ни, а математикът замина за Русия, така че никога повече не ги видях и нямаше с кого да обсъдя откритията си.
— А вие какво открихте? — попита Давид и извади ключ за портата.
— Открих, че трябва да проуча архитектите. Така и сторих! В Библията се споменават двама архитекти. Единият е архитектът на Вселената. По-точно Господ Бог. Другият е архитектът на Вавилонската кула. Открих, че думата „Бабел“ означава „Вратата на Бог“. Вавилонците са били горд народ. Те са една от най-великите цивилизации, населявали някога нашия свят. Построили са висящите градини, които са достоен съперник на природните творения. Освен това са искали да издигнат кула, която да докосне небето и слънцето. Сигурен съм, че и Бах, и Ойлер намекваха за нея.
— Архитектът — продължи Филидор, докато двамата влизаха в градината — бил Нимрод. Най-великият архитект на своето време. Той наистина построил кула, по-висока от всичко, познато дотогава на човек. Само че тя останала незавършена. Знаете ли защо?
— Господ го поразил, доколкото си спомням — отвърна Давид, вървейки през градината.
— Как обаче го е поразил? — попита Филидор. — Не е било нито с мълния, нито с наводнение, нито с чума, както ставало обикновено! Ще ви разкажа как Господ разрушил създаденото от Нимрод, приятелю. Господ объркал езика на строителите, който дотогава бил един. Просто го раздробил на много езици. С това съсипал Думата.
В същия момент Давид забеляза един от слугите да тича откъм къщата.
— Това пък какво означава? — обърна се той към Филидор с цинична усмивка. — Така ли унищожава Господ една цивилизация? Като кара хората да онемеят? Като обърква езика им? Ако е така, французите изобщо не бива да се притесняват. Ние ценим езика си, понякога повече и от златото!
— Може би поверениците ви ще ни помогнат да разбулим загадката, ако наистина са живели в „Монглан“ — отвърна Филидор. — Вярвам, че именно тази сила, силата на музиката в езика, математиката на музиката е тайната на света, с която Господ е създал Вселената и е поразил Вавилон — това е тайната, която се съдържа в „Шаха Монглан“.
Слугата на Давид бързо приближи, застана малко настрани от двамата мъже, като кършеше ръце.
— Какво има, Пиер — попита учуден Давид.
— Младите дами — прошепна уплашен Пиер. — Изчезнали са, господине.
— Какво? — извика Давид. — Как така?
— Няма ги от поне два часа, господине. Получиха писмо днес сутринта. Излязоха в градината да го четат. По обяд отидохме да ги повикаме, но вече ги нямаше! Може би… не мога да си го обясня по друг начин… Според нас са прескочили оградата. И оттогава ги няма.
16,00 ч.
Дори възторжените викове на множеството пред затвора не успяваха да заглушат сърцераздирателните писъци вътре. Мирей знаеше, че никога няма да може да заличи тези звуци от съзнанието си.
На тълпата отдавна вече й бе омръзнало да блъска по вратата и хората бяха насядали върху каретите, оплискани с кръвта на избитите свещеници. Алеята бе покрита с обезобразени трупове.
Бе минал вече час, откакто вътре произнасяха присъди. Някои от по-силните мъже бяха повдигнали другарите си на високите стени около затвора и те се опитваха да изтръгнат бодливите железа от камъка, за да ги използват като оръжие, след като се озоват в двора.
Мъж, изправил се на раменете на друг, изкрещя:
— Отворете вратите, граждани! Трябва да въздадем справедливост!
Тълпата зарева, когато чу дръпването на резе. Една от масивните порти се отвори и тълпата я натисна, а след това се опита да нахлуе вътре.
Само че войниците, въоръжени с мускети, удържаха хората и отново затвориха. Мирей и останалите чакаха сведения от покачилите се на зида, които наблюдаваха подобието на съдебен процес и докладваха за кървавата разправа вътре.
Младата жена бе блъскала дълго портите на затвора, беше се опитала да се качи по зида заедно с мъжете, но не бе успяла. Чакаше изтощена край вратата с надеждата да отворят още веднъж, макар за секунда, за да успее да се шмугне вътре.
Най-сетне желанието й се изпълни. В четири часа Мирей забеляза пристигналата открита карета. Конете пристъпваха внимателно върху вече премазаните тела. Гражданките, насядали върху изоставените затворнически карети, се развикаха, щом видяха човека, седнал отзад, и алеята отново се оживи, когато мъжете наскачаха от наблюдателниците си, а отвратителните вещици, покачили се на каретите, се смъкнаха, за да се хвърлят към новодошлия. Мирей скочи изумена. Беше Давид!