— Чичо, чичо! — провикна се тя и си проправи път със зъби и нокти през тълпата. По лицето й се стичаха сълзи. Давид я зърна, лицето му стана сериозно, когато слезе от каретата, разбута всички по пътя си и я прегърна.
— Мирей! — възкликна той, притиснат от навалицата. Хората го потупваха по гърба и го приветстваха с викове. — Какво се е случило? Къде е Валентин? — По лицето му се бе изписал ужас, докато обгръщаше Мирей, а тя хлипаше неудържимо.
— В затвора — извика Мирей. — Дойдохме да се срещнем с една приятелка… ние… не знам какво стана, чичо. Може би е прекалено късно.
— Ела с мен. — Все така без да го пуска, Давид поведе момичето през тълпата. Потупа по раменете неколцина, които познаваше, когато му сториха път да мине.
— Отворете вратите! — провикнаха се някои от мъжете по стените. — Гражданинът Давид е тук! Художникът Давид е отвън!
След няколко секунди една от масивните порти бе отворена и масата смрадливи тела изтласка Давид напред. Двамата се озоваха вътре и вратите бяха затворени отново с неистово усилие.
Вътрешният двор бе потънал в кръв. На малко петно трева, където някога е била градината, бе притиснат свещеник, главата му бе поставена на дръвник. Войник, целият оплескан в кръв, безуспешно се опитваше да отдели главата на монаха от тялото със сабята си. Само че свещеникът все още не беше мъртъв. Всеки път, когато се опитваше да стане, кръвта шурваше от прерязаното му гърло. Устата му бе отворена в безмълвен писък.
Хората се стрелкаха напред-назад и прескачаха сгърчените в най-ужасни пози тела. Бе невъзможно да се прецени колко души са били изклани тук. Ръце, крака, цели тела бяха нахвърлени върху някога грижливо поддържания жив плет, а по цветните лехи бяха разпилени вътрешности.
Мирей се впи в рамото на Давид, започна да наддава писъци и да се бори за глътка въздух, ала той я стисна грубо и зашепна в ухото й:
— Овладей се, иначе сме загубени. Трябва незабавно да я открием.
Мирей отчаяно се бореше със себе си, докато Давид оглеждаше двора, обзет от отчаяние. Ръката на чувствителния художник се тресеше, когато се протегна към един от войниците и го дръпна за ръкава. Униформата на мъжа бе изпокъсана, но поне не бе пазач в затвора; устата му бе оплескана с кръв, макар рани да не се виждаха.
— Кой е главният тук? — попита Давид. Войникът се изсмя, след това посочи към дълга дървена маса близо до входа на затвора, където се бяха настанили неколцина мъже. Около тях се бе струпала голяма група.
Докато Давид теглеше Мирей през двора, трима свещеници бяха изведени от сградата на затвора и хвърлени на земята пред масата. Тълпата се развика, а войниците използваха щиковете, за да отблъснат всички. След това изправиха свещениците на крака и ги обърнаха към масата.
Петимата, седнали зад масата, заговориха на свещениците поотделно. Един разгърна някакви документи, направи отметка и поклати глава.
След това поведоха осъдените към центъра на двора. Лицата им се превърнаха в бели безкръвни маски, когато видяха какво ги очаква. Тълпата в двора се развика радостно, разбрала, че влачат нови жертви на заколение. Давид стисна здраво Мирей и я побутна към масата, където седяха съдиите, досега скрити от множеството, потънало в доволно очакване на екзекуцията.
Давид се приближи тъкмо когато мъжете, накацали по стената, се провикнаха, за да съобщят присъдата на народа отвън.
— Смърт за отец Амброз от Сан Сулписий! — обяви един и новината бе посрещната с ликуващи викове.
— Аз съм Жак-Луи Давид — представи се на висок глас Давид на първия съдия сред шума, отекнал над стените на двора. — Член съм на революционния трибунал. Дантон ме изпрати, за да…
— Знаем кой си, Жак-Луи Давид — прекъсна го мъж, седнал в края на масата. Давид се обърна към него и ахна.
Мирей погледна съдията и кръвта й се вледени. Това бе лице, което човек виждаше единствено в кошмарите си, лицето, което си бе представила, когато абатисата ги предупреждаваше да се пазят. Пред нея бе въплъщението на злото.
Мъжът бе отвратителен. Плътта му бе прорязана от белези и гноясали рани. От мръсния парцал, увит на челото му, капеше сивкава течност, стичаше се по врата и оставяше дири по сплъстената коса. Докато се хилеше противно към Давид, Мирей си каза, че раните, покрили кожата му, сигурно са външната проява на злото в него, защото пред нея бе въплъщението на самия дявол.