— Вие… — прошепна Давид. — Мислех, че сте…
— Болен ли? — довърши вместо него мъжът. — Болен съм, но не толкова, че да се откажа от служба в полза на страната си, гражданино.
Давид пристъпи към противния мъж, макар да се страхуваше да приближи. Повлече Мирей след себе си и прошепна на ухото й: — Да не си казала и дума. В опасност сме.
Щом си проправи път през скупчилите се около масата, Давид се наведе към съдията и заговори:
— Дойдох по молба на Дантон, за да помогна на трибунала.
— Не ни е необходима помощ, гражданино — отвърна мъжът. — Този затвор е първият. Във всички останали са затворени врагове на държавата. След като произнесем присъдите, ще се преместим другаде. Не ни липсват доброволци за постигане на справедливостта. Върви да кажеш на Дантон, че аз съм тук. Правосъдието е в добри ръце.
— Ясно — отвърна Давид и страхливо протегна ръка, за да потупа мръсния мъж по рамото. В този момент тълпата зад тях нададе нов рев. — Знам, че сте почетен гражданин и член на съвета. Само че има един проблем. Сигурен съм, че може те да ми помогнете.
Давид стисна ръката на Мирей, а тя изпъна гръб и притаи дъх при следващите му думи.
— Племенницата ми е минавала покрай затвора днес следобед и по някаква случайност е била арестувана. Сигурно сте… Надявам се нищо да не й се е случило, защото тя е простичко момиче и не разбира нищо от политика. Искам да ви помоля да я потърся в затвора.
— Племенницата ти ли? — захили се мъжът. Наведе се към кофа с вода, оставена на земята до него, и извади почернял парцал. Дръпна превръзката от челото си, подхвърли я в кофата и уви капещия парцал на нейно място. По лицето му рукна вода и отми гнойта, избила от раните. Мирей усети да я лъхва воня на загнило и смърт, много по-силна и натрапчива от миризмата на кръв в двора. Усети как я обхваща слабост и се уплаши, че ще припадне, когато чу следващия вик на множеството. Наложи си да не мисли какво съпътстваха възторжените крясъци.
— Няма нужда да я търсиш — отвърна отвратителният човек. — Тя е следващата, която ще бъде изправена пред трибунала. Знаем кои са поверениците ти, Давид. Включително и тази. — Той кимна към Мирей, без да я поглежда. — Те са благороднички, носят кръвта на Дьо Реми. Идват от абатството „Монглан“. Вече разпитахме „племенницата“ ти, докато беше в затвора.
— Не! — изкрещя Мирей и се отскубна от ръката на Давид. — Валентин! Какво сте направили с нея? — Тя се пресегна през масата и сграбчи противния мъж, ала Давид я изтегли назад.
— Не ставай глупава — изсъска той. Тя тъкмо отстъпваше, когато съдията вдигна ръка. Настъпи суматоха, щом две нови тела бяха изхвърлени по стълбите от сградата на затвора. Мирей се отскубна отново, заобиколи масата и хукна към слабото тяло на Валентин, претърколило се до това на млад свещеник. Свещеникът се изправи и помогна на Валентин да стане. Мирей се хвърли към братовчедката си.
— Валентин, Валентин — изпищя тя, когато видя синините по лицето й и разцепените й устни.
— Фигурите — прошепна Валентин с див поглед, докато очите й се стрелкаха из двора. — Клод ми каза къде са фигурите. Шест са…
— Не се тревожи за тях — опита се да я успокои Мирей и я притисна до себе си. — Чичо ни е тук. Той ще те освободи…
— Не! — извика Валентин. — Те ще ме убият, братовчедке. Знаят за фигурите… помниш ли призрака! Дьо Реми, Дьо Реми — повтаряше тя безспир фамилното им име. Мирей се опита да я успокои.
В този момент Мирей бе сграбчена от войник, който я задържа и тя не успя да се пребори с него. Погледна като обезумяла към Давид, навел се над масата в опит да убеди противния съдия. Мирей продължаваше да се съпротивлява, опита се да ухапе войника, когато други двама мъже сграбчиха Валентин и я блъснаха пред масата. Двамата войници я стискаха здраво. За момент изви поглед към Мирей, лицето й беше пребледняло и уплашено. След това се усмихна и усмивката й заблестя като слънчев лъч, пронизал тъмен облак. Мирей спря да се бори и също се усмихна. След това чу гласа на мъжете, насядали зад масата. Присъдата проехтя като удар на камшик сред стените на затвора.
— Смърт!
Мирей се опита да се отскубне от войника. Не спираше да крещи към Давид, който се бе превил над масата, облян в сълзи. Като в забавен кадър завлякоха Валентин през калдъръмения двор към тревата. Мирей се съпротивляваше като подивяла котка, ала железните ръце на мъжа не я изпускаха. И тогава нещо я удари отстрани. Заедно с войника паднаха на земята. Младият свещеник, изхвърлен по стълбите заедно с Валентин, й се бе притекъл на помощ и се опитваше да се пребори с войника. Докато двамата мъже се боричкаха на земята, Мирей хукна към масата, където Давид се бе свлякъл, загубил самообладание. Сграбчи мръсната риза на съдията и извика: