Момичето отвори очи и погледна ужасена надвесилите се над нея мъже. Скочи и в същия момент разбра къде се намира. Стисна ръкава на Талейран, обзета от паника.
— Откога съм в безсъзнание? — извика тя. — Нали не си казал на никого, че съм тук? — Лицето й бе смъртнобледо, докато стискаше ръката му.
— Не, не съм, мила — отвърна с благ глас Талейран. — Не си стояла дълго. Щом се почувстваш по-добре, Куртиад ще ти сгрее бренди, за да се успокоиш, а след това ще го изпратя до чичо ти.
— Не! — почти изкрещя Мирей. — Никой не бива да знае, че съм тук! Не бива да казваш на никого, най-малко на чичо ми! Това е първото място, на което ще ме търсят. Грози ме опасност. Закълни ми се, че няма да кажеш на никого! — Тя се опита да скочи на крака, ала разтревожените Талейран и Куртиад я хванаха.
— Къде ми е чантата? — извика тя.
— Ето я — отвърна Талейран и докосна кожената чанта. — До канапето. Мила, успокой се и легни. Почини си, за да поговорим. Много е късно. Не искаш ли да съобщя поне на Валентин, че си в безопасност?
При споменаването на името на Валентин по лицето на Мирей се изписа такъв ужас и толкова мъка, че Талейран се отдръпна уплашен.
— Не — прошепна той. — Не може да бъде. Не и Валентин. Кажи ми, че нищо не се е случило на Валентин. Кажи ми!
Стисна Мирей за раменете и я разтърси. Тя бавно повдигна очи към него. Онова, което съзря в дълбините им, го потресе. Стисна раменете й до болка и заговори с дрезгав глас:
— Моля те, много те моля, кажи ми, че нищо не й се е случило. Кажи, че не й се случило нищо! — Очите на Мирей останаха сухи, докато Талейран продължаваше да я разтърсва. Той, изглежда, не разбираше какво прави. Куртиад бавно се протегна и положи внимателно ръка на рамото на господаря си.
— Господарю — прошепна той. — Господарю… — Талейран бе втренчил безумен поглед в Мирей.
— Не е истина — промълви той, изричайки всяка дума така, сякаш в устата му се бе събрал неприятен вкус. Мирей не откъсваше очи от него. Той бавно отпусна ръце. Лицето му беше напълно безизразно. Не му бяха останали сили от непоносимата болка, която го разкъсваше.
Отстъпи от нея, изпъна гръб и направи крачка към камината. Отвори предната част на часовника на полицата и пъхна златен ключ. Бавно и много прецизно Талейран започна да навива часовника. Мирей чу тиктакането в тъмнината.
Слънцето все още не бе изгряло, ала първата бледа светлина се промъкна през плътните дантелени завеси в будоара на Талейран.
Половината нощ не можа да заспи, разкъсван от ужас. Не можеше да се примири, че Валентин е мъртва. Имаше чувството, че някой е изтръгнал сърцето му, и не познаваше начин, по който да се пребори с това чувство. Той бе човек без семейство, човек, който никога не бе изпитвал нужда от друго същество до себе си. Може би така е по-добре, казваше си, ако не изпитваш любов, тогава няма да усетиш какво е загуба.
Все още виждаше как светлорусата коса на Валентин блести пред камината, докато целува крака му, докато милва лицето му с фините си пръсти. Замисли се за смешните неща, които разказваше, спомни си колко обичаше да го шокира с лудориите си. Как бе възможно да е мъртва? Как?
Мирей не бе в състояние да разкаже при какви обстоятелства бе загинала братовчедка й. Куртиад й бе приготвил гореща вана, накара я да изпие чаша затоплено бренди, в което бе сипал малко лауданум, за да заспи по-лесно. След това Морис й бе отстъпил огромното легло в собствения си будоар, обгърнато от светлосин копринен балдахин. Същият цвят като очите на Валентин.
Той не можа да заспи почти цялата нощ, но поне се отпусна на близката кушетка, тапицирана в синя коприна. Мирей се унасяше и се събуждаше, разтърсена от тръпки, погледът й оставаше празен, докато викаше Валентин. В тези моменти той се опитваше да я успокои, а щом тя заспеше отново, се връщаше на импровизираното си легло и се пъхваше под шаловете, които Куртиад му бе донесъл.
Ала него нямаше кой да успокои и когато розовото утро нахлу през високите прозорци с изглед към градината, Талейран продължаваше да се върти неспокойно, неспособен да заспи, златните му къдри бяха разчорлени, а сините му очи обрамчени от черни сенки.
През нощта Мирей бе извикала насън: „Ще дойда с теб в абатството, братовчедке. Няма да те пусна сама да ходиш в Корделие.“ При тези думи той бе усетил студена тръпка да пролазва по гърба му. Господи, възможно ли бе тя да е сред убитите в абатството? Не можеше дори да си представи какво се бе случило. Реши да измъкне истината от Мирей, щом тя си почине, независимо колко болка щеше да им донесе изповедта й.
Беше се отпуснал на кушетката, когато долови стъпки.