— Мирей? — прошепна той, ала отговор нямаше. Скочи и дръпна балдахина. Нямаше я.
Загърна се с копринения си халат и закуцука към хола. Докато минаваше покрай френските прозорци, забеляза фигура, очертана зад плътните завеси. Той дръпна завесата към балкона и застина.
Гостенката му стоеше с гръб към него и съзерцаваше цветните лехи и малката овощна градина зад каменния зид. Беше гола и сметановата й кожа блестеше в златисто на утринната светлина. Също като онази първа сутрин, когато ги завари в ателието на Давид. Валентин и Мирей. Шокът, който споменът предизвика, бе толкова болезнен, сякаш го прониза копие. Имаше още нещо. Нещо невидимо се надигаше изпод заслепяващата болка, завладяла съзнанието му. Онова, което усещаше в този момент, бе желание. Страст. Искаше му се да сграбчи момичето още тук, на терасата, както бе обляна от първите лъчи на слънцето, да я обладае направо на земята, да захапе устните й, да остави синини по цялото й тяло, за да прехвърли болката си в бездънния кладенец на нейната душа. Усетила присъствието му, тя се обърна. Изчерви се цялата. Той се почувства невероятно унизен и се опита да прикрие смущението си.
— Мила моя — заговори бързо, свали халата си и я загърна, — ще настинеш. По това време на годината росата е студена. — Веднага си даде сметка, че говори глупости. Стана още по-зле. Пръстите му докоснаха неволно раменете й и той усети силна тръпка, каквато не бе изпитвал никога досега. Овладял подтика си, се отдръпна, ала Мирей вече бе вдигнала към него дълбоките си зелени очи. Талейран бързо отвърна поглед. Момичето не биваше да разбере какво го измъчва. Жалка работа. Замисли се за нещата, които можеха да му помогнат да потуши неочаквано разбунтувалото се чувство.
— Морис — обади се тя и фините й пръсти отместиха непокорна руса къдрица. — Искам да говоря за Валентин. Може ли да ти разкажа какво се случи? — Медната й коса, разпиляна от утринния бриз, докосваше гърдите му. Сякаш прогаряше ризата му. Беше толкова близо, че усещаше сладкия аромат на кожата й. Затвори очи и опита да се овладее. Не смееше да я погледне в очите, защото се страхуваше от онова, което тя можеше да открие в неговите. Болката, която го разкъсваше, бе непоносима. Как е възможно да е такова чудовище?
Насили се да отвори очи и я погледна. След това си наложи да се усмихне, въпреки че устните му се сгърчиха.
— Ти ме нарече Морис — отбеляза той, без да позволява на усмивката да угасне. — А не „чичо Морис“. — Тя бе толкова невероятно красива, с устни, разтворени като розова пъпка… Опита се да насочи мислите си другаде. Валентин. Тя искаше да му разкаже за Валентин. Бавно отпусна ръка на рамото й и усети изгарящата топлина на кожата. Забеляза тънка синя вена да пулсира на дългата бяла шия. По-надолу се надигаха младите й гърди…
— Валентин те обичаше много — прошепна задавено Мирей. — Споделяше с мен всичките си мисли и чувства. Знам, че копнееше да направи с теб всички онези неща, които правят жените и мъжете. Знаеш за какво говоря, нали? — Тя отново вдигна поглед към него, — устните й бяха съвсем близо, тялото й… Изглежда, не бе чул правилно.
— Аз… аз не съм сигурен… Да, разбира се, че знам — заекна той, без да откъсва очи от нея. — Само че не съм и предполагал… — Наруга се, че е такъв глупак. Какви, за бога, ги приказваше тя? — Мирей — започна строго той. Искаше му се да се държи бащински с нея. Все пак момичето, застанало пред него, можеше да му бъде дъщеря, освен че бе почти дете. — Мирей — повтори отново той, докато се питаше как да насочи разговора към безопасна тема.
Ала тя вдигна ръце към лицето му, плъзна пръсти в косата му и го привлече към себе си. Господи, каза си той, сигурно съм полудял. Не е възможно да се случва подобно нещо.
— Мирей — изрече отново името й Морис и устните му срещнаха нейните. — Не мога… не можем… — Разбра, че пороят се отприщва, когато докосна устните й, и усети топло пулсиране в слабините. Не, не можеше. Не и това. Не сега!
— Не забравяй — шепнеше Мирей до гърдите му, докато го докосваше през тънката коприна, — че аз също я обичах. — Той простена и смъкна халата от раменете й, за да потъне в топлата й плът.
Потъваше и се даваше. Навлизаше все по-дълбоко в тъмната страст, пръстите му се плъзгаха като през хладни дълбоки води, докато галеха дългите копринени бедра на Мирей. Двамата лежаха на дебелите неоправени завивки, където я бе положил, след като я пренесе от терасата, и той имаше чувството, че продължава да пада. Когато устните им се срещнаха, сякаш кръвта му запя и се смеси с нейната. Силата на страстта му бе непреодолима. Опита се да си спомни какво прави и защо не бива да го прави, ала единственият му копнеж бе да забрави. Мирей се надигна към него, обхваната от страст, още по-завладяваща и неутолима от неговата.