Но угризенията на съвестта бяха заглушени от един глас, който ми казваше, че ако успеем, ще получа петдесет хиляди долара.
— А вашата заварена дъщеря съгласна ли е?
— Разбира се. И на нея й трябват пари.
Хвърлих угарката в мрака.
— Предупреждавам ви — казах аз, — че ако се намеси полицията, всички ще загазим.
— Започвам да мисля, че не сте човекът, който ми е нужен. И двамата си губим времето.
Трябваше да се съглася с нея и да я оставя да изчезне в мрака така тихо, както бе дошла, но натрапливата мисъл за петдесетте хиляди долара не ми позволи да го направя. Цифрата ме главозамайваше. В онзи миг, докато седях там под лунната светлина, аз разбрах, че ако полицейският началник бе сложил на бюрото си петдесет хиляди долара в нови шумолящи банкноти, аз щях да приема подкупа. Потресен разбрах, че моята честност не можеше да бъде купена с десет хиляди долара, но петдесет хиляди бяха друго нещо.
— Само ви предупреждавам — рекох, — вас и вашата дъщеря, че никак няма да ми хареса, ако попаднем зад решетките.
— Колко пъти ще ви казвам? И дума не става за това. — Гласът й бе задавен от нетърпение и възбуда. — Мога ли да разчитам на вас или не?
— Описахте ми вашия план само в общи линии. Да предположим, че ми кажете какво точно искате от мене. Тогава ще мога да реша.
— Одет ще изчезне, а вие ще се обадите на мъжа ми. — В гласа й звучеше раздразнение. — Ще му кажете, че е отвлечена и че ще се върне, когато бъдат изплатени петстотин хиляди долара. Трябва да го накарате да повярва, че ако не плати откупа, Одет няма да се върне. Трябва да го убедите, разчитам на вас.
— Страхлив ли е съпругът ви?
— Много обича дъщеря си — каза тя тихо. — Затова лесно ще се уплаши.
— А после какво ще правя?
— Ще се разберете с него как да ви даде парите. Ще ги приберете, ще вземете своя дял и ще ми дадете останалото.
— На вас и на дъщеря ви, разбира се.
Тя помълча, преди да каже:
— Да, разбира се.
— Изглежда много просто. Има опасност да се окаже, че не познавате съпруга си толкова добре, колкото си мислите. Може и да не се изплаши лесно. Може да извика полицията. Човек, натрупал такова състояние, не е вчерашен. Помислихте ли за това?
— Казах ви: аз мога да се оправя с него. — Тя дръпна дълбоко от цигарата и огънчето освети лъскавите й червени устни. — Той е болен. Преди две-три години това нямаше да е възможно. Един тежко болен човек няма много сили да се съпротивлява, когато негов близък е в опасност.
Изпитах неприятно чувство, като си представих, че ако беше рекъл бог, тази жена можеше да бъде моя съпруга.
— Вие знаете най-добре.
Отново настъпи пауза. Усещах цялата й враждебност, докато ме гледаше втренчено в мрака.
— Е? Ще го направите ли?
Отново се сетих за петдесетте хиляди долара. Тази работа с бързане не ставаше, трябваше да се обмисли, да се разработи подробен план, тогава можеше и да излезе нещо.
— Искам да си помисля — рекох аз. — Утре ще ви кажа какво съм решил. Защо не ми се обадите тук утре?
— Не можете ли сега да ми отговорите: да или не?
— Искам да си помисля. Утре ще ви дам твърд отговор.
Тя се изправи. Отвори чантичката си, извади малка пачка банкноти и я пусна на масичката между нас.
— Това е за бунгалото и за всички други разходи. Ще ви се обадя утре.
Отиде си така тихо, както бе дошла, изчезна в мрака като призрак.
Взех парите от масата. Бяха десет банкноти от по десет долара. Повъртях ги в ръцете си, като ги умножавах наум по петстотин.
Беше десет и десет. Имах поне още два часа на разположение, преди да се върна вкъщи. Седях на лунната светлина, гледах морето и размишлявах върху нейното предложение. Огледах го от всички страни — особено риска, с който бе свързано.
Малко след полунощ взех решение. Не беше лесно да го направя, но бях замаян от парите, които ми предлагаше. С тази сума ние с Нина можехме да започнем нов живот.
Аз щях да диктувам условията, само аз, и тогава щях да се съглася.
На следващата сутрин отидох рано в бунгалото. Казах на Бил Холдън, че ще остана най-малко още един ден, може и повече, и му платих за два дни.
Седях навън на слънце, докато наближи единайсет, после влязох и се настаних до телефона. Точно в единайсет иззвъня. Вдигнах слушалката.
— Барбър на телефона — казах аз.
— Да или не?
— Да, но имам някои условия. Искам да говоря с вас и с другата страна. Елате двете довечера в девет.
Не й оставих време да ми противоречи. Затворих телефона. Исках да разбере, че инициативата е вече в мои ръце и че така ще бъде отсега нататък.