— Сега само се надуваш — сърдито рече Реник. — Знаеш, че постъпи правилно. Просто не ти провървя. Ако беше взел подкупа на оня мръсник, нямаше да можеш да се понасяш, знаеш си го.
— Така ли? Да не мислиш, че сега ми е много приятно да се понасям? Ако прекараш три години и половина в килията заедно с един, дето е изнасилвал деца, и с двама главорези, от чиито навици можеш да си изповърнеш червата, вече не си същият. Ако бях взел подкупа, сега поне нямаше да съм бивш затворник без работа. Сигурно щях да имам кола като твоята.
Реник се размърда смутено.
— Не говори така, Хари. Страхувам се за тебе. За бога, овладей се преди срещата с Нина.
— Защо не си гледаш работата? — озъбих се аз. — Нина ми е жена. Взела ме е и за добро, и за зло. Я ме остави сам да се грижа за нея.
— Мисля, че сгреши, Хари, като не я пусна да дойде на делото, нито да те види в затвора или да ти пише. Знаеш не по-зле от мене, че тя искаше да споделите всичко, а ти я превърна в страничен наблюдател.
Стиснах юмруци и продължих да гледам прогизналия морски бряг.
— Знаех какво върша. Да не мислиш, че исках ония лешояди да я снимат в съда? Или да ме види зад решетките в раирана пижама? Да не мислиш, че исках оня мръсник, надзирателят, да чете писмата и преди мене? Нямаше какво да я намесвам в тая работа, само защото съм глупак.
— Сбърка, Хари. Не ти ли е идвало наум, че тя искаше да бъде с тебе? — каза нетърпеливо Реник. — Едва я предумах да не идва с мен тази сутрин.
Наближавахме Палм Бей — богаташкия квартал на Палм Сити. Дългата редица луксозни вили стоеше самотно в проливния дъжд. Брегът бе пуст. Кадилаците, ролсовете и бентлитата бяха паркирани пред разкошните хотели.
Някога Палм Бей беше моята ловна област. Колко далечно ми се виждаше времето, когато водех клюкарската рубрика на „Хералд“ — вестника с най-голям тираж в Калифорния. А моята рубрика излизаше и в стотина второстепенни вестничета. Печелех добри пари. Живеех добре и обичах работата си. По-късно се ожених за Нина и купих едноетажната къща в покрайнините на Палм Бей — тя стана нашият дом. Работите ми вървяха добре и изглеждаше, че това ще трае цял живот, но една нощ в хотел „Бийч“ случайно дочух част от разговор между двама непознати, които се бяха натряскали и без всякаква предпазливост говореха на висок глас.
Тези няколко думи ме насочиха към нещо, което се оказа избухливо и опасно като изригващ вулкан. След два месеца на търпение и тайни проучвания узнах цялата история. Тази история щеше да гърми със седмици от първата страница на „Хералд“.
Една чикагска банда се канеше да завладее Палм Сити. Смятаха да подредят града с игрални автомати, публични домове и всички останали атрибути на организирания порок. Месечната печалба се изчисляваше на два и половина милиона долара.
Когато си изясних фактите, помислих, че в тая банда всички са луди. Не можех да повярвам, че просто ще пристигнат в града и ще го завладеят, когато и както си пожелаят. Тогава получих сведения от първа ръка, че началникът на полицията и пет-шест други отговорни служители от градската управа били подкупени, за да осигурят на бандата необходимата подкрепа.
Тогава направих най-голямата си грешка — опитах се сам да продължа разследването. Исках само аз да съм автор на сензацията и чак когато получих всички доказателства и направих черновата на статиите, които щях да пусна, отидох при Дж. Матю Къбит, моя началник, собственика на „Хералд“.
Казах му какво се готви, а той ме слушаше; изпитото му лице бе сиво и безизразно.
Като свърших, Къбит заяви, че иска да провери фактите. Трябваше да се досетя какво става — имаше някаква студенина в държането му и странна липса на ентусиазъм. Макар че бях ровил надълбоко и бях убедил доста хора да проговорят, това явно не беше достатъчно. Бандата бе купила „Хералд“. И през ум не ми мина тази възможност. По-късно научих, че обещали на Къбит място в сената, ако играе с тях; изкушението трябва да е било много голямо за този алчен, амбициозен собственик на вестник.
Той ми поиска всички сведения, за да ги провери. Като се връщах у дома да взема досието, спря ме полицейска кола.
Казаха, че началникът искал да ме види. Придружиха ме до управлението, където имах разговор с него.
Той беше груб, прям човек и дори не се опита да увърта. Сложи на бюрото си десет хиляди, долара в нови шумолящи банкноти. Да разменим банкнотите за досието и да забравим разследването. Бива ли?
Като оставим настрана факта, че никога не бях вземал подкуп и нямах намерение точно сега да започвам, аз бях сигурен, че покрай историята, която се готвех да опиша, името ми със седмици щеше да гърми от първите страници на вестниците и това щеше да издигне репутацията ми сред журналистите. Станах, излязох и се насадих право на белята.