Накрая станах и закрачих напред-назад из стаята, пушех цигара след цигара, наблюдавах часовника и чаках, чаках, чаках.
Когато най-после стрелките на ръчния ми часовник показаха осем и половина, излязох от бунгалото и притичах по мокрия пясък до пакарда. Продължаваше да вали, но по-слабо. Спрях пред една дрогерия на главната улица на Палм Сити. Докато паркирах колата и прекосих тротоара под ръмящия дъжд, наближи девет без петнайсет.
Позвъних в дома на Малру. Почти веднага ми отговориха.
— Домът на мистър Малру — беше глас на англичанин. — Кой се обажда, моля?
— Бих искал да говоря с мис Малру. Аз съм Джери Уилямс.
— Почакайте, мистър Уилямс. Ще видя дали не е заета.
Държах слушалката, усещайки, че дишането ми е учестено.
Доста почаках, после гласът на Одет бодро каза:
— Ало?
— Слуша ли ни някой?
— Не. Всичко е наред. Здравей, Хари. — Гласът й звучеше нежно. — Ти си единственият мъж, който е посмял да ме удари. Страхотен си.
— Знам. Внимавай да не те ударя пак. Нали знаеш какво ще правиш? След двайсет минути ще бъда в „Пиратската колиба“. Ще си оставя колата в десния край на паркинга. Роклята ще бъде на задната седалка. Не си забравила нищо, нали?
— Не съм.
— Тогава тръгвай. Ще те чакам — казах аз и затворих телефона.
След четвърт час бързо каране стигнах до „Пиратската колиба“. Паркингът беше доста пълен, но успях да намеря място точно където бях казал на Одет. Нямаше пазач и това ми хареса. Някой свиреше на хармоника и пееше. През прозорчето на колата се виждаше, че барът е пълен.
Седях вътре и чаках. Бях доста напрегнат. Щом някоя кола влезеше в паркинга, аз се вцепенявах. В девет и двайсет и пет една бяла TR—3 плавно мина през вратите и спря на около двайсет метра от моята кола.
От нея излезе Одет. Носеше бял дъждобран и аленочервена рокля. Спря до колата си и погледна към моята.
Подадох се от прозорчето и й махнах. Ръмящият допреди малко дъжд бе започнал да се засилва. Тя ми махна в отговор, закрачи бързо към ресторанта и влезе в бара.
Излязох от колата и отидох до нейната. На предната седалка имаше куфар. Огледах се наляво и надясно, уверих се, че никой не ме наблюдава и пренесох куфара в пакарда.
През прозорците на бара видях Одет. Говореше с бармана. Той поклати глава, тя се отдалечи и изчезна от погледа ми.
Погледнах часовника си. Самолетът за Лос Анжелис тръгваше в десет и половина. Имахме много време. По телефона й бях запазил място на името на Ан Харкорт. Бях казал на чиновника от летището, че тя ще дойде навреме и ще си плати билета. Бях и запазил и стая в един хотел, в който бях отсядал веднъж. Беше тих и отдалечен от центъра, сигурен бях, че там ще й бъде добре.
Видях я да излиза от бара. Сърцето ми замря, като забелязах, че не е сама, с нея имаше мъж.
Тя тръгна към пакарда. Мъжът я хвана за ръката и я задърпа назад. Не можех да го видя добре. Беше нисък и дебел, носеше светъл костюм.
— Хайде, малката — каза той високо, умоляващо, — хайде да отпразнуваме. Аз съм сам и ти си сама, хайде да се усамотим заедно.
— Махай се! — каза Одет. — Не ме докосвай! По гласа й личеше, че е изплашена.
— О-о, хайде, малката. Дай да се позабавляваме заедно.
Ако не успееше да се справи с него, щяхме да си имаме неприятности. Не посмях да се покажа. Можеше да не е чак толкова пиян, колкото изглеждаше. Ако се провалеше работата, като нищо щеше да си спомни за мене.
— Махай се! — повтори Одет и пристъпи към пакарда. Пияният се поколеба, после тръгна след нея.
Преместих се зад колата. Исках да й извикам да стои по-надалече. Той можеше да запомни колата, но Одет все повече се приближаваше.
Пияният залитна след нея, докопа ръката й и я дръпна към себе си.
— Ей! Я недей да си придаваш важности малката. Върни се. Ще ти купя за пийване.
Тя го плесна през лицето. Прозвуча като малка експлозия.
— Окей, значи си упорита — изръмжа той, сграбчи я през раменете и се опита да я целуне.
Трябваше да направя нещо. Одет се бореше с него, но личеше, че той е доста силен. Момичето имаше достатъчно ум да не се развика.
В жабката на колата винаги държах тежко джобно фенерче. Грабнах го. Беше дълго цял фут и ставаше за палка.
Бе доста тъмно и ние бяхме далече от единствената лампа над входа. Заобиколих и минах зад гърба му. Бях толкова изплашен, че дъхът излизаше със свистене през стиснатите ми зъби.
Като се приближих, Одет успя да се освободи. Пияният ме усети и се обърна.
Ударих го по главата с фенерчето и той рухна на колене. Чух как тя нададе задавен писък.
Пияният се разпсува и посегна към мен, но аз отново го ударих — този път много по-силно и като изръмжа, той се просна по очи в краката ми.