— Вземи колата ми! — извиках на Одет. — Давай! Ще те последвам с твоята!
— Да не си го наранил? — Тя бе вперила поглед в пияния на земята и стискаше главата си с ръце.
— Тръгвай!
Изтичах до колата й, качих се и запалих мотора. Ако някой излезеше от ресторанта и видеше този тип проснат тук, на лично място, хубавичко щяхме да загазим.
Докато обръщах колата на Одет, чух как заработи моторът на пакарда. Почаках я да излезе от паркинга и подкарах след нея.
Имаше достатъчно ум да се насочи към крайморското шосе. След около километър и половина я настигнах и й дадох сигнал да спре.
Пътят беше пуст. Дъждът се лееше. Слязох от нейната кола и изтичах до пакарда.
— Преобличай се! — извиках й аз. — След това ме последвай до паркинга на Лоун Бей. По-бързо!
— Лошо ли го удари? — попита тя, като посягаше отзад за роклята.
— Остави тая работа! Няма значение! Преобличай се! Няма време.
Изтичах обратно до колата й и се качих. Седях там, потях се и наблюдавах пътя, молейки се да не ни зърнат от някоя случайно минаваща кола.
След около пет минути, които ми се видяха цяла вечност, чух как изсвири клаксонът на пакарда и се обърнах. Тя ми махна. Запалих нейната кола и подкарах с голяма скорост към Лоун Бей. Тя ме следваше.
Непрекъснато поглеждах часовника си. Все още имахме достатъчно време да стигнем до летището. Беше на три километра от Лоун Бей. Продължавах да си мисля за пияния, питах се дали не го ударих прекалено силно. Но сега, след като бе минало всичко, вече не ми се виждаше чак толкова страшно. Ако изобщо се наложеше Одет да се разправя с полицията, този случай щеше да направи разказа и по-правдоподобен — стига да не бях ударил пияния прекалено силно и черепът му да не беше като яйчена черупка.
Лоунбейският паркинг обслужваше цяла колония от бунгала. Собствениците бяха превърнали градската градина в паркинг и там винаги беше пълно с коли. Бях почти сигурен, че мога да оставя колата на Одет и никой няма да я забележи. Като наближих, дадох знак на момичето да спре, после завих към парка.
Между колите имаше тесен проход, аз подкарах бавно по него със запалени светлини, като търсех къде да паркирам.
Изведнъж без предупреждение една кола пред мен даде на заден ход. Светлините й бяха угасени. Излезе бързо от редицата на другите коли и нямах никаква възможност да я избягна. Задната й броня се удари в калника ми и се чу стържещ звук на смачкан метал.
Миг стоях като парализиран. За това не бях и помислил — катастрофа. Тоя идиот щеше да ми поиска името и адреса, щеше да вземе номера на колата и веднага щяха да установят, че е на Одет. Кой бях аз, че да карам нейната кола?
Докато стоях там ужасен, с настръхнали коси, другият шофьор излезе от колата си.
За щастие в паркинга беше тъмно. Когато наближи, загасих светлините. Видях, че е дребен плешив човек, но чертите на лицето му не се виждаха ясно, което сигурно важеше и за моето лице.
— Съжалявам, господине — каза той с потрепващ глас. — Не ви видях. Грешката е моя. Само аз съм виновен.
Една едра жена също слезе от колата му. Тя отвори чадър и се присъедини към дребния човечец.
— Ти не си виновен, Хърбърт! — каза ядно тя. — Той не трябваше да се намъква така изневиделица. Не си признавай нищо. Чиста случайност.
— Мръдни колата си напред — казах аз. — Притиснал си ми предния калник.
— Не мърдай, Хърбърт! — заяви жената. — Ще извикаме полиция.
Студена пот се стичаше по гърба ми.
— Нали чу какво ти казах! — изкрещях аз. — Изтегли проклетата кола напред!
— Да не сте посмели да говорите така на мъжа ми! — възкликна жената. Тя бе втренчила поглед в мене. — Грешката е твоя, младежо! Няма да ме уплашиш!
Времето летеше. Нямах смелост да си дам името и адреса на тези двамата. Направих единственото, което ми оставаше. Запалих мотора, завъртях кормилото и натиснах с всички сили газта. Колата на момичето потегли рязко, чу се стържещ звук, когато отнесох задната броня на другата кола. Част от моя калник също отиде. Продължих напред, докато жената зад мен крещеше:
— Запомни му номера, Хърбърт!
Карах бързо до другия край на паркинга, намерих празно място, наместих колата там и изскочих навън. Носех ръкавици, затова нямаше нужда да се бавя да изтривам кормилото. Погледнах назад в прохода между колите. Жената гледаше втренчено след мене. Дребният човечец се мъчеше да вдигне падналата броня на колата си.
Пред мен се виждаше един от изходите. Затичах към него. Щяха ли да отидат в полицията? Той беше виновен. Имаше възможност да оставят нещата така. Ако това не станеше, в полицията непременно щяха да открият, че колата е на Одет. Щяха да поискат да разберат кой я е карал.