Тя седеше неподвижно, стиснала юмруци между коленете си.
— Е, това е — завърших. — Хубавото е, че прокурорът няма да предприеме нищо, докато съпругът ви не го помоли. Няма и да се опитат да го проследят, когато отива да предаде парите. Всъщност всичко зависи от него. Когато го извикат да го разпитват за колата, ще каже ли, че Одет е била отвлечена?
Рея бавно си пое дъх и ме изгледа свирепо.
— Значи това наричате предварителна подготовка? — извика разярено. — Хитрото ви планче! Не можахте ли да предположите, че ще се забърка с някой пиян, щом отива в такова място като „Пиратската колиба“?
Аз мълчах. Гледах я и се питах докъде ще й стигне куражът.
Последва дълга пауза, после Рея каза:
— Я стига сте ме зяпали като кретен. Какво ще правим?
— От вас зависи. Ако убедите мъжа си да не се обажда в полицията, ще можем да продължим, но ви предупреждавам, че щом Одет се върне, полицията непременно ще я разпитва за колата.
— Парите ми трябват!
— Ако мъжът ви не се обади в полицията, ще ги получите.
— Няма да се обади. След разговора с вас той заяви: никаква полиция. Дори нямаше нужда да го убеждавам. Готов е да плати, стига Одет да се върне.
— Е, щом сте сигурна, че няма да проговори, можем да действаме.
— Сигурна съм.
Погледнах часовника си. Беше точно единайсет и половина.
— Ще разбера какво става — казах аз и посегнах към телефона. Обадих се на Реник. Щом се свързах, попитах: — Нещо ново? Трябвам ли ти?
— Още нищо. — В гласа му прозвуча раздразнение. — Не сме намерили колата. Малру взе парите преди десет минути. ФБР е в готовност. Обади ми се към три. Дотогава може да открием колата.
Обещах да се обадя и затворих.
Рея бе вперила поглед в мен. Беше много напрегната.
— Още не са намерили колата. Ако имаме късмет, може и да не я намерят. Следващата ни крачка е да предадем на мъжа ви писмото на Одет. Извадих го от бележника си. Бях го сложил заедно с плика в найлоново калъфче, за да не оставя по него отпечатъците от пръстите си. — Как получавате пощата си?
— На вратата има пощенска кутия.
— Като се върнете, пуснете това в кутията. Внимавайте да не ви види някой. Тук са написани инструкциите за предаването на откупа. — Тя взе писмото, а аз продължих: — Внимавайте как го държите. Не бива да оставяте отпечатъци на плика. Сложете си ръкавици, преди да го извадите от калъфчето.
Тя го пусна в чантата си.
— Значи не се отказвате? — попита тя.
— Че нали за това ми плащате? Мисля, че ще ни се размине. Поне сега работя и за другата страна и ще знам какво се готвят да предприемат. Ако тръгне на лошо, ще ви кажа. Засега положението е следното: ще се обадя на Одет да се върне утре вечер със самолета в единайсет. Ще бъде тук към един. Ще чака в бунгалото. Вашият съпруг да кара по шосето за Ист Бийч, докато види светлина от електрическо фенерче. Като минава покрай нея, да хвърли чантата с парите на пътя. Ще имам парите към два и половина. Той да продължи към Лоун Бей, там ще очаква да намери Одет. Вие ще дойдете тук, а към два и четирийсет и пет ще пристигна и аз. Ще си поделим парите. Като не открие Одет, съпругът ви ще се прибере вкъщи. И двете ще го чакате там. Ще му кажете, че щом е излязъл, и Одет се върнала. Аз съм я подготвил и тя трябва да успее убедително да му опише цялата история. Това е положението.
Рея се позамисли, после кимна.
— Добре… значи утре вечер в три без петнайсет.
— Внимавайте с О’Рейли — предупредих я. — Постарайте се да не ви види, като тръгвате. Той е полицейски шпионин. Отсега нататък, каквото и да забележи, веднага ще стигне до ушите на областния прокурор, затова внимавайте.
Тя стана.
— Разбирам.
— Хубаво. А сега искам малко пари. Трябва да платя наема за бунгалото. Петдесет ще стигнат.
Рея ми даде парите.
— Тогава до утре вечер…
— Да. — Имаше нещо в държанието й, което ме тревожеше. Нищо определено, но го имаше. — Внимавайте с О’Рейли.
Тя ме погледна.
— Сигурен ли сте, че ще се справите?
— Нямаше да се захвана с тази работа, ако не бях сигурен.
— Тези пари ми трябват — заяви тя. — Разчитам на вас… достатъчно ви плащам за това.
Отиде до вратата, отвори, разпери чадъра си и заслиза по стълбите в дъжда.
Наблюдавах я как върви по мокрия пясък към паркинга.
Когато си замина, аз се скрих под навеса, който съединяваше всички бунгала, и тръгнах към канцеларията на Бил Холдън. Платих си наема.
— Добре ли върви работата ви, мистър Барбър? — попита той, като ми даваше квитанцията.
Погледнах го объркано, тъй като не разбрах какво искаше да каже, после се сетих и глупаво му се усмихнах.
— Върви един път — рекох. — Бунгалото ще ми трябва за още една нощ. Нещо против?