— Да. Какво има?
— Извинете за безпокойството, мистър Малру — каза Реник с най-угодливия си тон, — но аз разследвам един случай с избягал от местопроизшествието шофьор. Снощи една жена била блъсната и тежко ранена, а шофьорът не спрял. Цял ден проверяваме колите в града. Намерихме колата на дъщеря ви в паркинга на Лоун Бей. Калникът е смачкан. Бихме искали да знаем как е станала злополуката.
Наблюдавах Малру и се потях. Щеше ли да каже на Реник, че дъщеря му е отвлечена? Лицето му беше безизразно. Той гледаше Реник замислено, без всякакъв интерес.
— Ако дъщеря ми беше блъснала някого, нямаше да избяга. Тя е на гости у приятели, доколкото знам. Не ги познавам. Днешните младежи не казват нищо на родителите си.
Погледнах към Рея. Тя отново разлистваше списанието. Изглеждаше така, сякаш не обръщаше никакво внимание на разговора.
— Кога ще се върне? — попита Реник.
— След няколко дни. Като се върне, ще поговоря с нея. Убеден съм, че няма нищо общо с тази злополука.
— Можете ли да ми обясните, сър, защо си е оставила колата в Лоунбейския паркинг?
Малру се размърда неспокойно.
— Не. Не е моя работа да следя какво прави дъщеря ми с колата си. — Той се пресегна и взе една книга от масата. — Щом се върне, ще ви уредя разговор с нея, ако все още е необходимо. Вярвам, че дотогава ще откриете виновника за злополуката. Сигурен съм, че моята дъщеря не може да има нищо общо с това. Всичко хубаво, лейтенанте.
— Е, това е — каза Реник, когато отивахме към пакарда. — Хладнокръвен тип, а?
Едва се държах на краката си.
— Не сме сигурни, че е била отвлечена. — казах аз. — Парите може да са му трябвали за някоя сделка.
Реник поклати глава.
— Не мисля така. Дори един милионер няма да накара директора на банката да я отвори в неделя, ако не е въпрос на живот и смърт. Готов съм да се хвана на бас, че е отвлечена. Най-добре да отидем да докладваме на Медоус.
Когато влязохме при областния прокурор, той крачеше из кабинета си, дъвчейки края на една угаснала пура.
Реник му докладва за намерената кола, за смачкания калник и за разговора си с Малру.
— Нищо не каза — заключи той. — Не го обвинявам. Да пуснем ли съобщение, че търсим момичето?
Медоус хвърли пурата си в кошчето за смет.
— Не. Ще почакаме. Няма да рискувам. Малру има страхотно влияние. Ако се намесим сега и с това причиним нещастие на момичето, аз ще съм на топа на устата. Ще чакаме.
Реник сви рамене.
— Окей, сър. — Обърна се към мене. — Където и да отидеш, гледай наблизо да има телефон. Може да ми потрябваш спешно, Хари. Вкъщи ли се прибираш?
— Да. Ако изляза, ще оставя телефонния номер на Нина.
— Точно така.
Качих се на колата и се прибрах вкъщи.
В дневната Нина украсяваше огромна саксия. Като влязох, тя остави четката.
— Миличък… Толкова съм развълнувана. — Прегърна ме. — Всичко наред ли е?
Вдигнах я на ръце и седнах, като я сложих в скута си.
— Ще бъде наред. Отново имам работа, и то работа, която непременно ще ми хареса.
Попита ме защо Джон ме е търсил така настойчиво, и то в неделя. Разказах й за Малру.
— Джон смята, че момичето е отвлечено, обаче няма да си измъчвам мозъка, докато не се установи със сигурност. Лично аз мисля, че Малру е изтеглил парите за някоя голяма сделка.
Отклоних разговора от Малру, като я попитах дали смята да продължи работата си, след като вече имах постоянна служба.
— Можем да си го позволим, ако искаш да напуснеш — казах аз.
— Мисля да остана. Във всеки случай поне до края на сезона.
След вечеря казах, че ще отида до полицейското управление да видя дали няма нещо ново.
— Няма да се бавя, но е добре да се покажа там.
Отидох с колата до най-близката дрогерия и се обадих на Одет.
— Решено е за утре вечер — казах аз. — Ще стане. Вземи самолета в единайсет. Като пристигнеш, качи се на рейса и слез на последната спирка. Ще бъдеш там към един и нещо. Аз ще те чакам. Ще те закарам в бунгалото и ще те оставя там. После ще отида да взема онова нещо и ще се върна.
Тя каза, че разбира. В гласа й звучеше тревога.
— Сигурен ли си, че всичко ще бъде наред?
— Да… успокой се. Ще се видим на последната спирка в един часа.
Затворих телефона. След това позвъних в полицейското управление. Дежурният ми каза, че Реник си е отишъл вкъщи. Реших, че нищо особено не се е случило и също се прибрах.
На следващата сутрин малко след девет бях в канцеларията на областния прокурор. Виждаше ми се странно, че имам пак служебни задължения, още по-странно — че седя зад бюро.