— Как изглеждаше той? — попита Реник.
Стоях от другата страна на леглото и сърцето ми биеше толкова силно, та се страхувах Кърби да не го чуе.
— Много едър. Не мога да го позная, ако го срещна. Изобщо не видях лицето му. Беше тъмно и той се появи изневиделица. Нямаше начин да се справя с него.
На връщане Реник каза:
— Защо ли е отишла в „Пиратската колиба“? Имала е среща с приятелката си, щели са да ходят на кино. Трябвало е да се срещнат в девет часа, а малко след девет тя се появява в онази дупка. Какво я е накарало да промени намеренията си?
— Може някой да й се е обадил по телефона.
— Аха. Това трябва да е. От този вертеп ли е била отвлечена? Ще проверя що за птица е Кърби. Може да е свързан с похитителите, макар че не ми се вярва. Ще накарам О’Рейли да се опита да установи дали не са я търсили по телефона, преди да излезе.
Чак към пет часа Реник получи информацията, която искаше. Той дойде при мен и седна на бюрото ми.
— В девет без четвърт, точно преди да тръгне за киното, й се обадили по телефона — ми каза той. — Бил някакъв неин приятел — Джери Уилямс. Проверих кой е. Студент по медицина. Понякога двамата излизали заедно. Движел се е в нейната компания. Нямаме нищо срещу него. Говорих с Медоус. Не разрешава да разпитаме Уилямс. Май ще трябва да чакаме да се развият събитията.
— Да се навъртам ли наоколо?
Реник поклати глава.
— Ако ми трябваш за нещо спешно, ще те потърся у вас.
— Имам една среща тази вечер — рекох аз. — Може да закъснея.
— Няма нищо, Хари. Гледай си срещата. Ако ми потрябваш, ще пратя да те потърсят. Къде ще бъдеш?
Бях очаквал този въпрос и имах готов отговор.
— В Казиното. Ще си тръгна към един. След два можеш да ме намериш вкъщи.
Той излезе и аз се обадих на Нина.
— Ще закъснея. Напредваме. Ще бъда в движение. Казах на Реник, че след два може да ме намери вкъщи.
После отидох в бунгалото да чакам.
Седма глава
I
В дванайсет и половина напуснах бунгалото и отидох с колата до последната спирка на рейса. Оставих пакарда и се приближих до гишето за информация. Попитах момичето дали самолетът от Лос Анжелос ще пристигне по разписание. Тя ми отговори утвърдително, добави, че рейсът от летището ще бъде тук в един и пет.
После са затворих в една телефонна кабина и се обадих в полицейското управление. Сержант Хамънд ми каза, че Реник току-що си бил отишъл вкъщи. Около случая Малру нямало нищо ново.
Беше време да се обадя на самия Малру.
В писмото на Одет, съчинено от мене, му бе наредено да очаква телефонно обаждане, за да получи последни инструкции за предаването на откупа.
Несъмнено очакваше да му се обадят. Сам вдигна слушалката.
— Знаеш кой съм — казах аз, като се стараех гласът ми да звучи рязко и грубо. — Парите готови ли са?
— Да.
— Окей. Ето какво ще направиш. Ще излезеш в два часа. Ние ще те наблюдаваме. Ела с ролс-ройса. Карай по шосето за Ист Бийч. По пътя ще видиш светлина от фенерче. Не спирай. Като минаваш покрай светлината, хвърли чантата през прозореца и карай нататък. Иди в паркинга на Лоун Бей. Там ще намериш колата на дъщеря си. Ако с парите всичко е наред и не си се опитал да ни извозиш, дъщеря ти ще дойде при теб. Ще ни трябва около един час, за да ти я върнем. Очаквай я към три часа. Ако не дойде до три, иди си вкъщи, ще я намериш там. Ясно ли е всичко?
— Да.
— Това е. Никакви номера. Ела сам. От момента, в който напуснеш дома си, ще те следят. Не се притеснявай за момичето. Тя е добре, но няма да й се размине, ако ни извозиш.
— Разбирам.
Трябваше да му призная това. Гласът му звучеше безстрастно и много, много спокойно.
Затворих телефона, върнах се в пакарда и запалих цигара.
Не бях нито безстрастен, нито много, много спокоен. Ако не беше мисълта за онези две магнетофонни ленти в банката, които трябваше да ме спасят от преследване, в случай че нещо се объркаше, нямаше да имам сили да се справя с всичко това. С мисълта за спасителните магнетофонни записи и за петдесетте хиляди долара, които щях да притежавам утре, успях да си овладея нервите и да изкарам нещата докрай.
Непрекъснато си повтарях, че няма грешка. Дотук Рея правилно бе преценила реакциите на съпруга си. Сега си мислех — а аз се хващах за всяка утешителна мисъл, — че след като Одет се прибере вкъщи, възможността Малру да извика полицията ще бъде нищожна.
Полицаите, разбира се, щяха да я разпитват за смачкания калник, бях я предупредил за това. Но тя имаше зад гърба си баща като Малру и те едва ли щяха да бъдат прекалено любопитни или да настояват особено.