Погледнах към спирката. Няколко души чакаха рейса. Освен моята кола, наблизо имаше още пет. Никой не ми обръщаше внимание. Аз бях просто един от хората, които чакаха някой да слезе от автобуса.
Малко след един часа видях светлините на рейса, който приближаваше по шосето. Спря встрани от спирката. Вътре имаше десетина души. Наведох се напред и с тревога затърсих момичето.
След миг я забелязах. Носеше слънчевите очила, червената перука и евтината рокля в синьо и бяло. Отдалечи се от рейса и се огледа неспокойно. Изглеждаше доста нервна.
Измъкнах се от пакарда и отидох при нея.
Доста хора се тълпяха наоколо — някои чакаха такси, други посрещаха приятели.
Одет ме видя и тръгна към мен. Срещнахме се до автобуса.
— Е, здрасти — казах аз. — Колата…
Една тежка ръка се отпусна на рамото ми — можеше да бъде и на някой полицай. За миг бях направо парализиран. После се огледах, а сърцето ми подскачаше в гърдите.
Около петдесетгодишен мъж, силно почернял, с широки рамене, стоеше срещу мен и се усмихваше.
— Хари! Не може да бъде! Как сме, бивши затворнико?
Веднага го познах. Казваше се Тим Каули. Беше репортер на „Пасифик Хералд“ — първокласен журналист, който доста често посещаваше Палм Сити, с него бях работил и играл голф много пъти. При тази неочаквана среща аз изпаднах в такава паника, че не можех да си отворя устата.
Грабнах ръката му и силно я разтърсих, тупнах го по рамото и същевременно правех отчаяни усилия да се овладея.
Одет просто си стоеше там. Исках да й изкрещя да се маха.
— Брей!… Тим!
Някак си успях да проговоря.
— Току-що долетях. Как си, драги?
— Отлично. Радвам се да те видя.
Проницателните, изпълнени с любопитство очи се насочиха към Одет.
— Хей… такова хубаво момиче, а го криеш само за себе си. Хайде, запознай ме, теле такова.
— Това е Ан Харкорт — казах аз. — Ан, да ти представя Тим Каули, велик журналист.
Най-после, с голямо закъснение, Одет, изглежда, разбра опасността. Тя заотстъпва назад, като поглеждаше ту мен, ту Каули и сякаш беше готова да хукне. Протегнах ръка и я сграбчих за китката.
— Ан е приятелка на Нина — рекох на Каули. — Минава оттук на път за Лос Анжелис и тази вечер ще отседне у нас. — Впих пръсти в китката и. — Какво те води насам, Тим?
Все още вперил очи в Одет, той каза:
— Все същото сиво ежедневие. С кола ли си, Хари? Ще ме закараш ли до хотел „Плаза“?
— Съжалявам, в друга посока съм. Нина ни чака. — Погледнах Одет. — Колата е ей там, в паркинга. Хайде, почакай ме вътре. — Блъснах я и тя се засили по шосето към паркинга.
Видях как Каули гледа след нея, повдигнал многозначително едната си вежда.
— Това хлапе е много стеснително — казах аз. — Като види мъж, и направо се вцепенява.
— Така е. Изглеждаше изплашена до смърт. Какво я прихвана?
— Пубертетна история. Двете с Нина се разбират добре, но мен направо ме подлудява.
Изглежда, точно това трябваше да кажа, защото той изведнъж се засмя.
— Знам ги. На тая възраст момичетата са такива. А ти с какво се занимаваш напоследък, Хари?
Казах му, че работя при областния прокурор.
— Ще се видим и ще си побъбрим — рекох аз. — Не бива да карам момичето да чака, че ще вземе да изчезне някъде.
— Добре. Аз съм в Плаза. До скоро виждане, Хари.
Оставих го и тръгнах към пакарда. Като се качвах в колата, попитах:
— Какво ти стана? Защо стоеше като препарирана?
Тя ме изгледа с неприязън.
— Той те видя, че говориш с мене. Реших, че е по-добре да остана.
— Е, поне не можа да те познае. Сигурен съм. Лош късмет.
— Какво ми разправяше за полицията? След оня телефонен разговор щях да полудея. От къде на къде се намесва полицията? Татко ли…?
— Не, не е той. И мисля, че баща ти няма да извика полицията. Пак имахме лош късмет.
Разказах и цялата история. Като свърших, добавих:
— Ще трябва да даваш обяснение за счупения калник. Можеш да кажеш, че е станало на излизане от гаража. Не знам Реник доколко ще си позволи да те притисне. Може да те пита къде си била. Ако те пита, кажи му да си гледа работата.
Тая история за избягалия шофьор е чиста измишльотина. Сигурно няма да те притисне много, но трябва да си готова все пак.
— Прекрасно се справяш, няма що — рече тя. — Защо не ми каза за злополуката?
— О, я остави тая работа! — Беше ми дошло до гуша от критики. — По твоята част няма ли нещо опасно? Да не си излизала от хотела?
— Не.
Нали не си забравила ония дивотии, дето те накарах да запомниш, в случай че баща ти извика полиция.
— Нищо не съм забравила.