В два без двайсет бяхме пред бунгалото. Спрях и й дадох ключовете.
— Влез вътре, преоблечи се и ме чакай. Трябва да се върна към два и половина.
Тя пое ключовете и слезе от колата. Подадох й куфара.
— Ще те чакам — каза Одет. И изведнъж ми се усмихна. — Внимавай с парите, Хари.
— Ще внимавам.
Тя мушна глава в колата.
— Целуни ме.
Прегърнах я през раменете и я притеглих към себе си. Устните ни се сляха. Тя се дръпна и докосна с пръст своите.
— Жалко, че си женен, Хари.
— Така е — казах аз, вперил очи в нея. — Но не се самозалъгвай. Няма да си сменя жената.
— И аз това искам да кажа… жалко.
Запалих мотора.
— До скоро виждане.
Тя се отдръпна и аз подкарах по шосето за Ист Бийч, като наблюдавах в огледалцето за обратно виждане как отива бавно към бунгалото.
Вече бях избрал мястото, откъдето щях да дам сигнал на Малру. Там растяха буйни храсти, зад които можех да скрия колата. И за мен имаше добро прикритие, а пътят се виждаше ясно, нищо не пречеше.
Свърнах от шосето, угасих светлините и се върнах пеша на пътя, да се уверя напълно, че колата изобщо не се вижда оттам. После клекнах зад един храст с фенерчето в ръка и зачаках.
Ако беше тръгнал точно в два, Малру щеше да пристигне за по-малко от десет минути. Имах време за една цигара.
Докато клечах и пушех, по кожата ми лазеха нервни тръпки. Ами ако Малру ми готвеше капан?
Ами ако водеше и О’Рейли и като видеше сигнала, този як бивш полицай изскочеше от колата и се нахвърлеше върху мен?
Опитах се да си втълпя, че Малру няма да рискува живота на дъщеря си. Ами ако се беше досетил, че това е фалшиво отвличане? Ами ако…?
Тогава видях далечните светлини на колата и набързо загасих цигарата.
Това е, казах си, след няколко секунди ще разбера дали съм попаднал в капан.
Колата на Малру се виждаше на лунната светлина. Беше ролс-ройсът. Оставих го да се приближи, после, като отмахнах клоните пред мен и протегнах напред ръката си с фенерчето, започнах да го включвам и загасвам, насочвайки трепкащия лъч към шосето.
Ролсът се движеше с около двайсет мили в час. Виждаше се само шофьорът. Но това нищо не значеше. Ако и О’Рейли беше там, сигурно се криеше на задната седалка.
Колата се изравни с мен. Понамали скорост. Видях как Малру се размърда, после с усилие изхвърли през прозореца една издута чанта. Тя тежко тупна на шосето на десетина крачки от мен.
Ролс-ройсът набра скорост и отмина по пътя за Лоул Бей.
Няколко секунди останах да клеча в храстите, вперил поглед в чантата, която лежеше на пътя, не ми се вярваше, че парите са там, почти в ръцете ми.
Огледах шосето. Задните светлини на ролса изчезваха в далечината. Изправих се, грабнах чантата и изтичах при колата. Хвърлих парите на задната седалка, наместих се зад кормилото и бързо потеглих към бунгалото.
Аз ликувах. Оказа се, че това е най-простата работа на света — вече притежавах петдесет хиляди долара!
Когато наближих бунгалото, стрелките на часовника в колата ми показваха три без двайсет и пет. Паркирах, излязох и се наведох отзад да взема чантата. После спрях и се огледах. На паркинга нямаше друга кола и това ме изненада.
Рея трябваше да е дошла вече. Не би могла да върви пеша. Тогава къде беше нейната кола?
Казах си, че може да не е успяла да се измъкне. Може О’Рейли да е бил нащрек и затуй да се е наложило да закъснее. Това не ме засягаше. Нямаше да я чакам. Щях да взема моята част, да дам останалото на Одет и да се прибера вкъщи.
Забързах по пясъка към бунгалото, което тънеше в мрак. Това не ме изненада. Одет навярно седеше на верандата и ме чакаше. Не беше запалила лампите, за да не би някой случаен минувач да се запита какво става тук в този късен час.
Но когато се изкачих по стъпалата на верандата, от нея нямаше и следа. Спрях; изведнъж ме обзе тревога.
— Одет!
Нито звук. Климатичната инсталация работеше. Студеният въздух, лъхнал отвътре, изсуши потта по лицето ми.
Влязох в бунгалото, затворих вратата, оставих чантата на масата и напипах ключа на лампата. Запалих я.
Стаята изглеждаше точно така, както я бях оставил преди няколко часа. Ослушвах се объркано, бях много неспокоен.
— Одет! — извиках. — Ей! Къде си?
Сега вече тишината ме изплаши. Дали не беше се паникьосала и офейкала? Или беше заспала, докато ме е чакала.
Прекосих стаята и отворих вратата на спалнята. Заопипвах стената, докато пръстите ми намериха ключа на лампата. Щракнах го.
За миг изпитах облекчение, като я видях да лежи на леглото. Черните й коси бяха пръснати по възглавницата. Червената перука се търкаляше на пода.
— Ей! Ставай! Донесох парите! — извиках аз, после по гърба ми полазиха ледени тръпки.