— Разбира се, отивай — каза Реник. Той четеше една папка и дори не вдигна поглед. — Вземи кола, Хари. Искам да си тук в два.
Щом излязох от кабинета му, аз хукнах първо по коридора, а после по стълбите. Качих се на една полицейска кола и отидох вкъщи. Знаех, че нещо се е случило. Не можех да си представя какво, но по гласа й познах, че е нещо лошо.
Спрях колата пред къщи и тръгнах по пътеката, извадих ключа и бързо отворих вратата.
— Нина?
— Тук съм, Хари — обади се тя от хола.
Прекосих коридора, блъснах вратата на хола и влязох. После замръзнах на място.
Ннна бе седнала в едно кресло с лице към мен. Изглеждаше смалена, изплашена и много бледа.
О’Рейли седеше до нея, кръстосал крака. Беше сменил шофьорската си униформа със спортна риза и масленозелени панталони. Чоплеше си зъбите с кибритена клечка и широко ми се усмихна, като ме видя.
В дясната си ръка държеше трийсет и осемкалибров полицейски пистолет. Тъпото му синкавочерно дуло бе насочено към мен.
Дванадесета глава
I
— Хайде, малкия, ела да се присъединиш към нашата компания — каза О’Рейли. — Жена ти, изглежда, не може да оцени моето присъствие.
Влязох в стаята и се приближих до Нина. Веднага се съвзех от уплахата, че го намирам вкъщи и след внезапния страх в гърдите ми се надигаше хладна ярост.
— Махай се, преди да съм те изхвърлил — рекох аз.
Той се усмихна, показвайки равните си бели зъби.
— Виж какво, малкия, може да те бива в твоята категория, но не си за моята. Мога да глътна двама като тебе, без да ми мигне окото.
Нина хвана ръката ми. Пръстите й ме предупредиха да внимавам.
— Какво искаш? — попитах.
— А ти как смяташ? Онези магнетофонни записи — и ще ги получа.
— Значи ти си я убил!
Той потърка бузата си, а усмивката му стана по-широка.
— Така ли? Фактите говорят, че ти си я убил. Леле какъв глупак си само! Прекалено много говориш. Ако си беше затварял човката, ние с Рея щяхме да си мислим, че сме в безопасност, ама ти взе, че се разплямпа. Тези магнетофонни записи са опасни за Рея. Мен хич не ме притесняват, обаче ние с нея работим заедно и аз й обещах да ги взема.
— Много лошо — казах аз. — Няма да ги вземеш. Ако някой ги получи изобщо, това ще бъде Реник.
Той погледна пистолета си, после мене.
— Я си представи, че насоча тая пушка към крака на жена ти — каза той. — Ами ако натисна спусъка? Може и да го направя, ако не ми дадеш записите.
— Не го слушай, Хари — каза тихо Нина. — Аз не се страхувам от него.
— Ако стреляш, най-малко десет души ще цъфнат на вратата, преди да си успял да се измъкнеш. Такива евтини номера не ми минават. Хайде, махай се!
Той се облегна назад и се разсмя.
— Е, струваше си да опитам. Прав си. Няма да ви застрелям. — Той мушна пистолета в джоба си. — Окей, на работа. Искам магнетофонните записи и ти ще ми ги дадеш. Къде са?
— В банката. Там не можеш да ги докопаш.
— Хайде, малкия. Дай да отидем в банката да ги вземем. Хайде.
— Няма да ги получиш! Край! Махай се!
Той ме изгледа втренчено.
— Е, добре, щом искаш така — каза, без да се помръдне. — Сега ще те убедя, че трябва да се разделиш с магнетофонните записи. В тая игра са заложени милиони долари. Те могат да провалят един план, над който съм поработил доста, и това няма да стане. За нищо друго не ми пука, стига само тази работа да е наред. Имам достатъчно пари и мога да направя всичко, за да получа записите. Сега ще ти покажа нещо. — Той извади от джоба си шишенце от синьо стъкло. Издърпа запушалката и много внимателно изля малко течност върху масичката до себе си. Течността сякаш оживя. Тя засъска и направи малка вдлъбнатинка на масичката. Видях как лакът и боята се стопиха. — Това е сярна киселина. Такова нещо се хвърля в лицата на хората, които не те слушат. — Лицето му изведнъж стана зло. — Познавам една банда, като нищо някой от тях ще хвърли това в очите на жена ти, Барбър, и ще ми струва по-малко от сто долара. Те са опасна шайка. Не се самозалъгвай, че ще опазиш жена си. Ще се намъкнат тука, когато най-малко ги очакваш, ще й го плиснат в лицето и ще се разправят с тебе. Или ми дай записите веднага, или в срок от дванайсет часа жена ти ще бъде сляпа и плътта ще се смъкне от лицето й. Е, какво избираш?
Усетих как пръстите на Нина сграбчиха ръката ми. И двамата гледахме течността, която съскаше и се пенеше на масата. Вдигнах поглед към О’Рейли. Малките му сиви очички говореха, че не се шегува. Щеше да го направи. Нямаше как да защитя Нина.
Бях свършен и си го знаех.
Изправих се.
— Добре, да вървим.
Нина ме хвана за ръката.
— Не! Недей! Да не си посмял! Хари, моля те…