Казах, че ми е ясно.
Докато той говореше с мен, Реник бе на телефона — вдигаше на крак оперативната група.
— Хайде да вървим — каза той и остави слушалката. А на Медоус обеща: — Ще ви докладвам веднага щом се върна, сър.
Вървях след Реник и се питах дали да не му поискам пари назаем, за да платя на Холдън. Реших да се откажа. Пък и не можех да си представя, че ще има петдесет долара в себе си. Само се надявах, че Холдън няма да каже нищо за дълга ми. Не че хранех големи надежди, но нищо друго не ми оставаше.
Като стигнахме подножието на стълбите, забелязах, че Реник направи знак на двамата детективи. Те ни последваха до колите. Ние с Реник седнахме на задната седалка, а двамата детективи се настаниха отпред до шофьора. Колата полетя напред, следвана от втората кола, в която бяха експертите.
Към шест часа бяхме в Ист Бийч. На плажа все още бе пълно с народ.
Реник каза на хората си да останат в колите. Като ми кимна, той тръгна към входа на къмпинга. Аз се влачех след него като бик на заколение.
Бил Холдън беше в канцеларията си. Като влязохме с Реник, той вдигна глава.
— А, здравейте, мистър Барбър — каза той и стана. Погледна въпросително към Реник.
— Лейтенант Реник от градската полиция, Бил — казах аз. — Иска да ти зададе няколко въпроса.
Холдън изглеждаше изплашен.
— Ама разбира се, господин лейтенант. Кажете.
Сега започва, рекох си аз. Сега ако не мога да се измъкна с някоя лъжа, край.
— Търсим едно момиче — каза — Реник. — Около двайсетгодишна, хубавичка, е рижа коса, носи памучна рокля в синьо и бяло и ниски обувки. Има големи слънчеви очила. Това да ви говори нещо?
— Съжалявам, господин лейтенант, но няма смисъл да ми задавате такива въпроси. През сезона виждам хиляди момичета. За мен те са еднакви като песъчинките по брега. Просто не ги забелязвам.
— Имаме причини да смятаме, че това момиче е било тук в събота около полунощ. В събота вечер тук ли останахте?
— Не. Дежурството ми свърши в осем. — Холдън ме погледна. — Но вие нали бяхте тук, мистър Барбър?
Някак си успявах да изглеждам по-спокоен, отколкото бях всъщност.
— Не в събота, Бил. Тогава си бях вкъщи.
Реник се беше втренчил в мен.
— Е, в такъв случай не мога да ви помогна, господин лейтенант — рече Холдън.
— Защо смяташ, че мистър Барбър е бил тук в събота през нощта? — попита Реник с престорено спокоен тон.
— Ами просто ми се стори, че е останал тук. Той…
Прекъснах го.
— Бях наел едно бунгало, Джон. Мислех да напиша книга. Видях, че вкъщи не може да се работи.
— Вярно… ли е… това? — Беше ми мъчително да долавям недоверието в гласа му. — Не си ми казал.
Наложих си да се усмихна.
— От книгата нищо не излезе.
Реник ме изгледа и се обърна към Холдън.
— Всички бунгала ли бяха заключени в събота през нощта?
— Разбира се — отговори Бил. — Самият аз ги заключих всичките, освен бунгалото на мистър Барбър. Той си имаше ключ.
— Никой ли не е пипал ключалките?
— Не.
— Ти заключи ли твоето бунгало, Хари? — попита Реник.
— Струва ми се, да. Не съм сигурен. Може и да не съм.
— Кое беше наел?
— Последното отляво — каза Холдън.
Той вече се чувствуваше неловко и поглеждаше ту към мен, ту към Реник.
— Има ли някой там сега?
Холдън погледна скицата на стената.
— В момента е свободно.
— Виждали ли сте някога Одет Малру тук? — попита Реник.
— Момичето, което беше отвлечено? — Холдън поклати отрицателно глава. — Никога не е идвала тук, лейтенанте. Щях да я позная. Виждал съм доста нейни снимки. Не… никога не е идвала при мен.
— Искам да погледна онова бунгало. Имате ли ключ?
— Трябва да е на вратата, господин лейтенант.
Реник тръгна към вратата, а аз понечих да го последвам.
— А, мистър Барбър… — обади се Холдън.
Ето че започва, помислих си аз. Обърнах се и му направих гримаса да мълчи.
— Веднага се връщам — отвърнах аз и тъй като Реник се беше спрял, налетях върху него и желанието си да го избутам навън.
— Какво има? — попита той Холдън, като не се остави да бъде избутан.
— Няма нищо, господин лейтенант — отвърна Холдън с най-злочест вид. — Нищо важно.
Реник излезе навън в горещия пек. Тръгнахме мълчаливо покрай дървените скари, като заобикаляхме полуголите курортисти, които ни оглеждаха втренчено и сигурно се питаха какви са тези хора, облечени в градски дрехи, докато стигнахме до бунгалото, където бе умряла Одет.
Ключът беше в ключалката. Реник бутна вратата и влезе. Той се огледа, после се обърна и втренчи суров поглед в мен.
— Защо не си ми казал, че си наел това бунгало, Хари?