Подадох листа на Нина да го прочете. Тя ме погледна объркано.
— Не те разбирам, Хари.
— Аз трябва да пращам на местните телевизионни и радиостанции сведения за отвличането. Надявам се, че като чуе това съобщение, О’Рейли ще се паникьоса. Сам ще ме заведе на мястото, където е скрил парите.
— Но ти не си сигурен, че ще чуе съобщението.
— Ще го чуе, и още как. Ще му кажа да го направи. — Отидох до телефона и спрях. — Сигурно подслушват и телефона. Ще трябва да се обадя от външен автомат. Ако работата стигне до Медоус, той ще ме спре. — Тръгнах към вратата. — Ще отида до дрогерията на ъгъла. Веднага се връщам.
— Да дойда ли с теб, Хари?
— По-добре недей. Чакай ме тука.
Вече се бе стъмнило. Излязох от къщи и тръгнах по пътеката към пътната врата. Отворих я и се огледах. Полицейската кола бе паркирана на около петдесет метра нагоре по улицата. Дрогерията беше в срещуположната посока. Не трябваше да минавам покрай колата. Тръгнах, без да бързам. Чух как моторът на колата се запали. Знаех, че е потеглила бавно след мен, но не се обърнах. Страхувах се само да не ме хванат, преди да съм изпълнил замисления план. Ако направеха това, с мен наистина беше свършено.
Влязох в дрогерията и се затворих в телефонната кабинка. Обадих се в местната телевизионна станция. Свързах се с Фред Хиксън, пресаташе, мой колега.
— Фред — казах аз, — имам важно съобщение за теб. Областният прокурор иска да го предадете по радиото и телевизията довечера в единайсет. Ще свършиш ли тази работа?
— Разбира се, давай го.
Прочетох му извънредното съобщение и той си го записа.
— Добре — каза Фред, — в единайсет ще прекъснем и двете програми. Областният прокурор не се шегува, а?
— Така е. Е, благодаря ти, Фред, и до скоро виждане — затворих телефона.
Погледнах часовника си. Беше девет и половина. Позвъних в дома на Малру. Икономът ми се обади след малко.
— Обаждам се от полицейското управление — казах аз. — Искаме да говорим с О’Рейли. Там ли е?
— Мисля, че е в стаята си. Почакайте така, ще ви свържа.
Чу се щракане, после О’Рейли се обади:
— Ало? Кой е?
Заговорих бавно и отчетливо, за да не пропусна нито дума:
— Здравей, глупако, как е съвестта ти тази вечер?
Той мълчеше. Представих си го как седи до телефона, лицето му се изопва, а ръката стисва по-здраво слушалката.
— Кой се обажда? — попита той и аз долових заплаха в гласа му.
— Другият глупак.
— Ти ли си, Барбър?
— Да. Ще ти подшушна нещо. На областния прокурор му хрумна блестяща идея. Ако се интересуваш — а май е по-добре да проявиш интерес, — гледай програмата на местната телевизионна станция тази вечер в единайсет, ще чуеш извънредно съобщение. Чу ли ме? Местната програма, в единайсет. Ще се видим на електрическия стол.
Оставих слушалката, преди да успее да каже нещо.
Като излязох от телефонната кабина, един едър мъж с мораво лице, типично ченге, влезе в магазина.
Знаех, че рано или късно капанът ще щракне, но кръвта застина в жилите ми, като видях този човек.
Дойде направо при мен.
— Мистър Барбър.
— Аз съм.
— Викат ви в управлението. Колата ни чака отвън.
— Да, разбира се — отвърнах аз и докато вървяхме към чакащата кола, си мислех за Нина.
Ние с полицая се качихме отзад. Другият детектив, който ни беше чакал отвън, се намести зад кормилото.
— Какво има? — попитах аз, когато колата полетя напред. — Случило ли се е нещо?
— Нищо не знам — каза детективът с равен, отегчен тон. — Просто ми казаха да ви заведа и аз ви водя.
Нищо не можех да направя. Бях заложил на Поп и всичко зависеше от това дали О’Рейли държи Асото, или само Дамата. Ако Асото беше у него, с мен бе свършено.
II
Реник работеше на бюрото си. Светеше една-единствена лампа със зелен абажур. Кръг ярка светлина падаше върху попивателната преса.
Двамата детективи ме заведоха в кабинета, сякаш пазеха нещо чупливо, и след като ме предадоха благополучно, излязоха и затвориха вратата.
Отидох до един стол и седнах, доволен да остана в сянка.
Реник пушеше. Хвърли пакета цигари и запалката си в скута ми. Последва кратко мълчание, докато си запалих цигара.
— Какво има? — попитах и поставих цигарите и запалката на бюрото му. — Тъкмо се готвех да си лягам.
— Хайде да не се лъжем, Хари — каза той тихо. — Положението ти е много опасно и трябва да го знаеш.
— Арестуван ли съм?
— Още не. Първо исках да си поговорим. Това не е служебен разговор. Може да си загубя работата, като постъпвам по този начин, но ние с теб от двайсет години сме приятели и в добро, и в зло. За мен вие с Нина сте честни хора и затова ти давам една възможност. Искам да ми кажеш истината. Ако си направил онова, за което вече се досещам, веднага те предавам на Рийгър. Аз няма да те разпитвам. Нека чуем истината и това е само между нас: ти ли уби Одет Малру.