Пръстите й леко почукаха на остъклената врата. Оставих чантата на поставката, обърнах се и отворих вратата.
Жената се дръпна малко настрани, за да ми направи място да мина.
— Мисля, че съм си забравила чантата… — каза тя.
— Да — отвърнах аз. — Тъкмо щях да я дам на бармана.
Навярно най-доброто, което можех да направя тогава, бе да се шмугна покрай нея и да изтичам на улицата, преди да е отворила чантата и да е разбрала, че парите липсват. На улицата можех да ги хвърля, тогава да видим кой лъже, тя или аз.
Понечих да тръгна и спрях. Барманът бе пристигнал и с тялото си преграждаше пътя ми. Изглеждаше объркан, приближи се към нас, а огромното му туловище все така препречваше пътя ми към вратата.
— Досаждат ли ви, госпожо? — попита той.
Тя бавно извърна глава. Имах чувството, че каквото и да се случи, тази жена винаги ще си остане спокойна и сдържана.
— А, не. Толкова съм глупава, че си забравих чантата в тази кабина. Господинът се канел да ви я предаде.
Барманът ме погледна с подозрение.
— Наистина ли? — попита. — Е, добре, щом така твърди.
Стоях като истукан. Устата ми бе така пресъхнала, че нямаше да мога да проговоря дори да знаех какво да кажа.
— Има ли нещо ценно в чантата ви, госпожо? — попита барманът.
— Ах, да. Как можах да я забравя!
Гласът й беше ясен, суров. Объркано се питах дали очите й зад слънчевите очила също гледат сурово.
— Не е ли по-добре да проверите дали не липсва нещо? — продължи той.
— Да, прав сте.
Попитах се дали едно бързо кроше ще ме спаси от това положение. Реших, че няма да стане. Барманът приличаше на човек, който навремето е понесъл доста крошета и те са му се отразили добре.
Жената мина покрай мене, влезе в кабината и си взе чантата.
Докато я наблюдавах, сърцето ми почти беше спряло. Излезе, отвори чантата си и погледна в нея. Тънките й пръсти със сребрист лак на ноктите прехвърляха съдържанието, а лицето й остана безизразно.
Барманът дишаше тежко. Поглеждаше ту нея, ту мене.
Жената вдигна очи.
Ето, сега, помислих си аз. След половин час съм в затвора.
— Не, нищо не липсва — каза тя. После бавно извърна глава и ме погледна право в очите. — Благодаря ви, че ми я пазихте. Какво да се прави, много съм небрежна.
Аз мълчах.
Барманът сияеше.
— Всичко наред ли е, госпожо?
— Да, благодаря ви. Мисля, че можем да се почерпим по този случай. — Тя погледна към мене. Кръглите зелени стъкла нищо не ми говореха.
— Може ли да ви почерпя една чашка, мистър Барбър?
Значи ми знаеше името. Не бях чак толкова изненадан. В деня на излизането ми от затвора „Хералд“ помести моята снимка и съобщение, че съм освободен, след като съм излежал четиригодишна присъда за убийство. Не бяха пропуснали да споменат, че съм извършил престъплението в пияно състояние. Снимката беше хубава и бе сложена на първа страница, та нямаше как някой читател да я пропусне. Такъв сладък номер само Къбит можеше да измисли.
Стоманените нотки в гласа й ми подсказаха, че е по-здравословно да приема поканата, затова казах:
— Е, нямаше нужда, но все пак благодаря. Тя се обърна към бармана.
— Два пъти уиски със сода и много лед.
Жената мина покрай него и седна на масата, на която бях седял преди малко.
Настаних се срещу нея.
Тя отвори чантата, извади златната табакера и ми предложи цигара.
Взех една. И тя си взе. Запали ми със златната запалка, после на себе си; до това време барманът успя да се появи с две чаши уиски. Остави ги на масата и си тръгна.
— Как се чувствате на свобода, мистър Барбър? — попита тя, като изпускаше дим през ноздрите си.
— Добре.
— Виждам, че вече не сте репортер.
— Не съм.
Наклони чашата си и кубчетата лед звъннаха, а тя я погледна така, сякаш я интересуваше повече от мен.
— Често съм ви виждала да влизате тук — махна със сребристите си нокти към прозореца. — Имам малка вила отсреща.
— Блазе ви.
Тя взе чашата си и отпи от уискито.
— Тези чести посещения на бара не означават ли, че още не сте си намерили работа?
— Да.
— Има ли надежда да намерите нещо?
— Да.
— Сигурно никак не е лесно.
— Да.
— Какво ще кажете, ако ви предложа работа?
Намръщих се.
— Не ви разбирам. Работа ли ми предлагате?
— Възможно е. Това интересува ли ви?
Посегнах към чашата, после се отказах. Бях пил повече, отколкото трябва.
— Каква е работата?
— Много добре платена, много поверителна, свързана с малък риск. Това смущава ли ви?
— Да не би да става въпрос за нещо незаконно?
— А не… не е незаконно… нищо подобно.
— Не разбирам. А откъде идва рискът? Готов съм да върша всякаква работа, стига да знам каква точно.