— А какво стана с първата му жена?
— Загина при автомобилна злополука преди три години.
— Значи Малру е тук по здравословни причини?
— Точно така. На жена му и дъщеря му им харесва в Калифорния, пък и за здравето му е добре. Така казват лекарите, но както чувам, вече нищо не може да му помогне.
— Значи има дъщери?
Маршал щракна с пръсти, после вдигна предупредително показалец.
— Има, разбира се. От първата си жена. Още е дете, само на осемнайсет, ама е сладка. Той ми намигна. — Предпочитам нея пред ролса.
— Ей, полека! Мислех, че си порядъчен съпруг.
— Такъв съм си, но трябва да видиш Одет Малру. И труп ще я пожелае.
— Стига да не му се прииска нещо повече — казах аз и се смъкнах от бюрото. — Най-добре да тръгвам вече. И без това закъснях.
— Защо се интересуваш от Малру, Хари?
— Нали ме познаваш, видях жена му и колата. Чисто любопитство.
Разбрах, че не ми повярва, но не настоя повече.
— Ако случайно ти трябва временна работа, Хари — рече смутено, — от утре наемаме хора да броят колите. Петдесет на седмица, за десет дена. Става ли?
И секунда не се колебах.
— Много мило от твоя страна, Ед, но вече имам нещо предвид. — Усмихнах се. — Все пак благодаря.
В рейса, на път за вкъщи, прехвърлих в ума си всички сведения, получени от Маршал. Бях развълнуван.
Жената на един от най-големите богаташи в света ми предлагаше работа. Нямаше съмнение. Тя щеше да ми се обади на другия ден. Малък риск, беше казала. Е, добре, нямах нищо против риска, стига да паднеха добри пари, както и очаквах.
Докато рейсът се носеше по крайбрежното шосе, аз тихичко си подсвирквах.
Това ми се случваше за пръв път след излизането от затвора.
Животът отново се пробуждаше в мен.
II
На следващата сутрин, малко след девет часа, отидох в редакцията на „Хералд“.
Нина ми беше казала, че има да предава готова керамика и няма да се върне преди обяд. Това бе удобно за мен. Ако жената на Малру се обадеше, щях да бъда сам вкъщи. Нямах намерение да казвам на Нина какво се е случило, докато не разберях каква точно ще е работата.
Влязох в справочния отдел на вестника. Там работеха две момичета. За пръв път ги виждах, а и те не ме познаваха. Помолих едното да ми даде всички януарски броеве на „Хералд“ отпреди две години.
Не ми трябваше много време да открия сведенията, които търсех. Научих, че Феликс Малру се оженил за Рея Пасари пет месеца след смъртта на първата си жена. Рея Пасари била статистка в парижкото бар вариете „Лидо“. След бурно ухажване, което траяло само една седмица, той й предложил брак и тя приела. Било ясно, че не желае него, а парите му.
Прибрах се вкъщи и седнах да чакам. Точно в единайсет часа иззвъня телефонът. Знаех кой ос обажда още преди да вдигна слушалката. Сърцето ми биеше силно, а ръката ми трепереше, когато посегнах към слушалката.
— Мистър Барбър?
Нямаше как да сбъркам този ясен, суров глас.
— Да.
— Вчера се запознахме.
Реших, че сега е моментът да й погодя номер.
— Да, разбира се, мисис Малру, в бара на Джо.
Добре го дадох. Последва пауза. Не съм много сигурен, но ми се стори, че тя шумно си пое дъх, а може и да съм си въобразил.
— Знаете ли къде са бунгалата на Ист Бийч? — попита тя.
— Да.
— Искам да наемете едно от тях, последното отляво. Довечера в девет ще се срещнем там.
— Ще наема бунгалото и ще ви чакам.
Настъпи пауза, чуваше се как диша, после каза:
— Тогава довечера в девет — и затвори телефона.
Оставих слушалката и запалих цигара. Бях възбуден. Тази работа ме заинтригува. Малък риск. Щеше да ми бъде интересно да разбера какво иска. Сигурно бе загазила нещо — някой я изнудваше. Може би искаше да я отърва от нежелан любовник. Свих рамене. Нямаше смисъл да гадая.
Погледнах часовника. Единайсет и десет. Имах време да взема рейса за Ист Бийч, да наема бунгало и да се върна преди Нина.
Пристигнах там. Бунгалата даваше Бил Холдън — едър мускулест дебелак, който изпълняваше ролята на спасител и на прислужник.
Бунгалата бяха от луксозните. Там можеше да преспиш, ако искаш. Бяха построени в дълга редица, с изглед към морето; виждаше се, че повечето са заети по това време.
Холдън ме познаваше и като ме видя, се усмихна.
— Здравейте, мистър Барбър;. Радвам се да ви видя.
— Благодаря — стиснах му ръката. — Искам да наема едно бунгало. Последното отляво. Ще ми трябва довечера към девет. Ще стане ли?
— В осем затваряме, мистър Барбър — каза той. — Няма да има никой после, но ще си получите бунгалото. Тази седмица нямам клиенти с преспиване, затова искам да се прибера. Съгласен?