Всъщност истински ме привличаше ходенето на риба. На осемгодишна възраст не бях ловил риба нито веднъж, освен със серкме за едно пени, с което се случва и да хванеш някоя бодливка. Майка се ужасяваше от мисълта да ни пуска да ходим в близост до водоеми. Беше „забранила“ риболова по същия начин, както тогавашните родители „забраняваха“ почти всичко, а аз още не бях осъзнал, че възрастните не са всевиждащи. Но идеята за риболова ме влудяваше от възторг. Много пъти съм минавал покрай гьола на Мил Фарм и съм гледал малките шарани да се припичат на повърхността, а понякога под върбата в дъното някой голям екземпляр, който в моите очи изглеждаше дори огромен — петнайсет сантиметра дълъг, примерно — ще се издигне изведнъж на повърхността, ще лапне някоя личинка и отново ще потъне в дълбините. Прекарвал съм часове наред с нос, залепен о витрината на „Уолисис“ на Главната, където се продаваха рибарски такъми, пушки и велосипеди. В летните утрини лежах буден и си припомнях историите на Джоу за риболова, как приготвяш качамака, как плувката подскача и потъва, ти чувстваш, че въдицата се огъва в ръцете ти и рибата опъва влакното. Има ли смисъл изобщо да се говори за това, питам се — вълшебното обаяние на рибата и риболова в детските очи? Някои деца изпитват подобно чувство към пушките и стрелбата, други — към моторетките, самолетите или конете. То не подлежи на обяснение или логика, чисто и просто е магия. Една сутрин — беше юни, ще да съм бил на осем — знаех, че Джоу ще избяга от училище и ще иде за риба, и реших да го последвам. Джоу някак си се догади какво замислям и ме почна, още докато се обличахме.
— Слушай какво, млади Джордж! Не си и помисляй да идваш с бандата. Ще си стоиш у дома.
— Не, не съм. Не съм си помислил нищо такова.
— Не, помисли си! Помисли си, че днес ще дойдеш с нас.
— Не съм си помислил!
— Помисли си!
— Не съм си помислил!
— Помисли си! Ще си стоиш у дома. Не искаме да ни се влачат разни смотани дечица.
Тъкмо беше научил думата „смотан“ и я използваше под път и над път. Татко го чу веднъж и се закле да го претрепе от бой, но както обикновено не го направи. След закуска Джоу, с ученическа чанта и фуражка, отпраши с велосипеда, пет минути по-рано, както винаги, когато се канеше да офейка от училище, а стана ли време да тръгвам за майка Хаулет, аз се изнизах тайничко и се скрих на пътеката зад градините под аренда. Знаех, че бандата ще ходи на гьола край Мил Фарм и се канех да ги последвам, ако ще да ме убият. Сигурно ще ме напердашат, и сигурно няма да успея да се върна за вечеря, тогава майка ще разбере, че съм избягал от училище и също ще ме напердаши, но хич не ме е грижа. Просто умирах да ида на риба с бандата. А бях и хитър. Оставих на Джоу достатъчно време да заобиколи отдалеч и да стигне до фермата по пътя, после продължих по пътеката и заобиколих ливадите оттатък плета, за да се добера до гьола, преди бандата да ме е видяла. Беше великолепна юнска утрин. Лютичетата ми стигаха до коленете. Лек като въздишка ветрец едва поклащаше върхарите на брястовете и бухлатите зелени облаци от листа бяха някак меки и разкошни като коприна. И беше девет сутринта, аз бях на осем години, а наоколо ми ранно лято, огромни избуяли плетове, шипките още в цвят, в небето се носят пухкави бели облачета, а в далечината — ниските хълмове и неясните синкави очертания на горите край Ъпър Бинфийлд. Но за всичко това аз и пет пари не давах. Умът ми беше само в зеления гьол, шарана и бандата с техните кукички, въдици и въдичарски качамак. Сякаш те са в рая, а аз непременно трябва да ги последвам. И ето че съвсем скоро успях да се промъкна до тях — бяха четирима: Джоу и Сид Лъвгроув, момчето за всичко и едно друго момче, син на търговец, май се казваше Хари Барнс.
Джоу се обърна и ме видя.
— Господи! Хлапето! — каза той и пристъпи насреща ми като котарак, който се готви да налети на бой. — Така, така! Казах ли ти аз? Веднага да се прибираш вкъщи, на бегом.
Двамата с Джоу имахме склонност да говорим на диалект, когато сме развълнувани. Отстъпих назад.
— Няма дъ съ прибиръ.
— Ш’съ прибиреш.
— Я му цапни един по ухото, Джоу — предложи Сид. — Не щем да ни се мотаят разни дечурлига.