В онези дни, от шестнайсети юни (когато започва риболовният сезон) до посред зима рядко излизах без тенекиена кутийка с червеи или личинки в джоба. Имах няколко караници с майка по въпроса, но накрая тя се предаде, риболовът беше заличен от списъка на забранените игри и татко дори ми подари въдица за два шилинга по случай Коледата на 1903-та. Едва-що навършил петнайсет, Джоу тръгна по момичета и оттогава рядко идваше на риболов — било детска игра. Имаше обаче петима-шестима други, луди по риболова като мен. Божичко, какви дни! Потен, горещ следобед в голямата класна стая, лежа проснат върху чина, гласът на стария Блоуърс стърже някъде в далечината за сказуеми, подчинителни наклонения и подчинени обстоятелствени изречения, а в главата ми се върти само блатото край Бърфорд Уиър и зеленият гьол под върбите със стрелкащите се насам-натам кефали. После лудешкото бързане с колелата след чай, нагоре по Чамфорд Хил и надолу към реката, за да хванем един час риболов преди мръкване. Кротката лятна вечер, тихият плисък на водата в бента, кръгчетата по водата там, където рибата се издига към повърхността, комарите жив те изяждат, цели пасажи кефал се струпват около куката ти, но не кълват. И онова чувство, с което гледаш черните гърбове на рибата, надяваш се и се молиш (да, буквално се молиш) някоя от тях да размисли и да лапне стръвта, преди да е станало твърде тъмно. А после винаги „Хайде още пет минутки“, и „Само още пет минутки“, докато накрая се връщаш в града, бутайки колелото, защото Таулър, стражарят, дебне наоколо и може да те „хване“ за каране без фар. И онези моменти през лятната ваканция, когато посвещавахме на риболова цели дни, излизахме с варени яйца, хляб, масло и бутилка лимонада, ловяхме риба и се къпехме, сетне отново ловяхме риба, а понякога дори хващахме по нещо. Вечерно време се прибираш с мръсни ръце и толкова гладен, че си изял остатъка от въдичарския качамак, с три-четири миризливи кефалчета, увити в носната ти кърпичка. Майка винаги отказваше да готви рибата, която носех вкъщи. Твърдо смяташе, че речната риба не е ядивна, с изключение на пъстървата и сьомгата. „Гнусни кални неща“ — така ги наричаше. Най-ясно си спомням рибите, които не съм хванал. Особено грамадните екземпляри, които виждаш, когато се разхождаш в неделя следобед по крайречната алея и не си носиш въдицата. В неделя риболовът беше забранен, дори Службата по охраната на Темза не го разрешаваше. В неделя се ходеше на „хубава разходка“ по дебел черен костюм и итънска яка, която ти престъргва врата. Тъкмо една неделя видях щука, дълга цял метър, заспала в плитчината край брега, и за малко да я убия с камък. А понякога в зелените вирчета край тръстиките ще се стрелне огромна пъстърва. Пъстървите в Темза достигат гигантски размери, но никой никога не е хващал. Казват, че истински рибар от поречието на Темза — от онези старци с топчестите носове, които ще видиш да седят сгушени в палтата си на рибарските си столчета с шестметрови щеки в ръка по всяко време на годината — с радост би дал година от живота си, за да улови пъстърва в Темза. Не ги виня, напълно ги разбирам, камо ли тогава.
Разбира се, случваха се и други неща. Растях по десет сантиметра годишно, получих първите си дълги панталони, печелех награди в училище, ходех на подготовка за причастие, разправях мръсни вицове, навикнах да чета и се палех по бели мишки, фойерверки и пощенски марки. Но си спомням все риболова. Летните дни, мочурливите ливади и синкавите хълмове в далечината, върбите край блатото и вировете под тях като тъмнозелено стъкло. Летните вечери, рибата пори водата, козодои се стрелкат край главата ти, мирише на нощни гърнета и ориенталски тютюн. Не ме разбирайте погрешно. Не че се опитвам да пробутам поезията на детството и прочие. Знам, че това са пълни глупости. Старият Портиъс (един мой приятел, пенсиониран учител, ще ви разкажа за него по-нататък) е страшен ценител на поезията на детството. Понякога ми чете от книгите си. Уърдзуърт. Луси Грей. Имаше време, когато поляна, горичка и прочие. Излишно е да уточнявам, че той няма собствени деца. Истината е, че в децата няма нищо поетично, те са си чисто и просто жестоки животинчета, само дето никой звяр не е и на четвърт толкова себичен. Момчето не се вълнува от поляни, горички и тям подобни. То въобще не поглежда пейзажа наоколо, пет пари не дава за цветя и въобще не различава растенията, освен ако го вълнуват пряко, тоест, ядивни ли са или не. Да убива — дотам се простира поезията на момчето. И все пак през цялото това време у него неизменно присъства онази особена наситеност на чувството, силата да копнееш за разни неща така, както не можеш вече, когато пораснеш, и чувството, че времето се разтяга до безкрайност пред теб, и каквото и да правиш, можеш да го правиш вечно.