На закуска не разговаряхме много. Хилда беше в онова нейно настроение: „Просто не знам какво ще правим!“, донякъде дължащо се на поскъпването на маслото, донякъде защото коледните празници почти бяха свършили, а все още дължахме пет лири училищна такса за последния срок. Изядох свареното яйце и си намазах филийка хляб с мармалад „Голдън Краун“. Хилда продължава упорито да го купува. Пет пенса и половина за половин килограм, а на етикета пише, с най-ситния шрифт, позволен от закона, че съдържа „известен процент неутрален плодов сок“. Това ме подтикна досадно да се разфилософствам, както правя понякога, за неутралните плодови дръвчета и да се питам как ли изглеждат и в коя ли страна растат, докато накрая Хилда се ядоса. Не че има нещо против да й се присмивам, просто смътно вярва, че е грешно да се шегува човек с неща, от които пести пари.
Прегледах вестника, но нямаше много новини. В Испания и в Китай продължаваха да се избиват, както обикновено, женски крака били открити в чакалнята на някаква гара, а женитбата на крал Зог висеше на косъм. Най-сетне, към десет часа — доста по-рано, отколкото възнамерявах, потеглих към града. Децата бяха излезли да играят в градската градина. Беше отвратително влажна и студена сутрин. Още щом прекрачих прага, гнусен порив на вятъра лизна сапуненото петно на врата ми и в миг ме изпълни усещането, че дрехите не ми стоят както трябва и целият лепна.
II
Знаете ли улицата, на която живея — Елесмиър Роуд, Уест Блечли? Дори да не я знаете, знаете петдесет други досущ като нея.
Знаете как никнат като циреи из целите вътрешно-външни предградия. Винаги еднакви. Дълги, дълги редици от малки къщи — близнаци — номерата на Елесмиър Роуд стигат до 212, ние сме на 191, — досущ като общинските жилища, само че, общо взето, по-грозни. Измазана фасада, катраносана порта, плет от лигуструм, зелена входна врата. Лорълови, Мъртълови, Хоторнови, Мон Абри, Мон Репо, Бел Вю. Може би на една от петдесет къщи някой асоциален тип, който вероятно ще свърши в приюта за бедни, е боядисал входната си врата синя, вместо зелена.
Лепкавият врат ме деморализираше. Чудна работа, как един лепкав врат може така да те смачка. Сякаш изпива цялата ти сила, то е като да установиш на обществено място, че подметката ти е отпрана. Тази сутрин не хранех илюзии за себе си. Едва ли не сякаш можех да застана отстрани и да се гледам как крача по пътя, с червендалестото си лице, изкуственото си чене и безвкусните си дрехи. Симпатяга като мен не е в състояние да изглежда изискано. Дори да ме видите от двеста метра разстояние, веднага ще разберете — може би не чак че съм в застрахователния бизнес, но при всички случаи че съм някакъв търговски пътник или продавач. Облеклото ми беше едва ли не униформено за бранша. Позахабен сив костюм рибена кост, синьо палто за петдесет шилинга, бомбе, без ръкавици. При това имам характерното излъчване на комисионер — едно такова недодялано и нахакано. В звездните си мигове, когато току-що съм си купил нов костюм или пуша пура, мога да мина за букмейкър или съдържател на заведение, а когато съм най-зле, изглеждам като пътуващ търговец на прахосмукачки, но при нормални обстоятелства ще ме прецените правилно. „Пет-десет лири седмично“ — ще си кажете, още щом ме видите. Икономически и социално се намирам около средното равнище на Елесмиър Роуд.