Два-три дни, след като видях големите шарани в Бинфийлд Хаус, веднъж татко се прибра за чай много разтревожен, на вид още по-посивял и по-набрашнен от обикновено. Хранеше се вглъбено и почти не продумваше. По онова време имаше навика да дъвче много съсредоточено, а мустаците му подскачаха накриво, защото почти не му бяха останали кътници. Тъкмо понечих да стана от масата, когато ме повика:
— Джордж, момчето ми, чакай малко. Имам да ти казвам нещо. Майко, ти чу снощи какво имам за казване.
Майка, скрита зад големия кафяв чайник, скръсти ръце в скута си и доби умислен вид. Татко продължи с много сериозен тон, но почти развали ефекта с опитите си да избута с език залъка, заседнал в почти липсващите му кътници:
— Джордж, момчето ми, имам да ти казвам нещо. Мислих и премислях, ала дойде време да свършваш училище. Боя се, че ще трябва да се хванеш на работа и да носиш на майка си по нещичко. Писах снощи на господин Уикси, да му кажа, че те спирам от училище.
Разбира се, това съвсем не беше прецедент — да пише на господин Уикси, преди да ми каже, искам да кажа. Тогава родителите правеха така — уреждаха всичко през главите на децата си.
Татко взе да изрежда някакви доста неразбрани и тревожни оправдания. Напоследък времената били тежки, нещата ставали трудничко, а изводът беше, че ние с Джоу трябвало да започнем сами да си изкарваме хляба. По онова време нито знаех, нито много ме беше грижа дали магазинът върви добре. Дори нямах достатъчно търговски нюх да проумея защо нещата стават „трудничко“. Истината е, че ни удари конкуренцията. Веригата селскостопански магазини „Сорозийнс“ с клонове из цялата страна протегна пипала и в Лоуър Бинфийлд. Преди шест месеца наеха магазин на пазарния площад и така го издокараха, че с яркозелената си боя, златистите букви и огромните си реклами за ароматен грах се набиваше на очи от сто метра разстояние. „Сорозийнс“, освен дето продаваха цветни семена, се представяха и като „универсален доставчик за птицевъдството и животновъдството“, а в допълнение към пшеницата, овеса и прочие предлагаха и патентовани смески за птици, храна за канарчета в лъскави пакетчета, кучешки бисквити във всевъзможни цветове и форми, лекарства, мехлеми и пудри, та стигаха чак до стоки като капани за мишки, кучешки вериги, инкубатори, чисти яйца, мрежи за птици, луковици, хербициди, инсектициди и дори, в някои клонове, до „щанд за добитък“, както го наричаха, т.е. зайци и еднодневни пилета. Татко, с прашасалия си стар дюкян и нежеланието си да вкарва нови продукти, не можеше да се съревновава с подобно нещо, а и не искаше. Търговците с конските коли за доставка и фермерите, които купуваха зърно на дребно, боязливо страняха от „Сорозийнс“, но за шест месеца веригата успя да привлече по-заможните собственици в околията, които в онези времена имаха карета или двуколки, следователно и коне. Това означаваше огромни загуби за татко и за другия търговец на зърно — Уинкъл. Тогава не разбирах всичко това. Отнасях се по момчешки. Никога не съм проявявал интерес към бизнеса. Никога или почти никога не съм работил в магазина, а случеше ли се татко да поиска да му изпълня някоя поръчка или да му помогна с нещо, примерно да качвам или да свалям чували със зърно в плевника, при възможност все гледах да изклинча. Момчетата от нашата класа не са чак такива пълни лигльовци като възпитаниците на частните училища — знаят, че работата си е работа и парите са си пари, но като че ли е естествено за едно момче да смята предприятието на баща си за нещо ужасно досадно. Досега въдиците, велосипедите, газираната лимонада и прочие ми се струваха много по-действителни от всичко, което се случваше в света на възрастните.
Татко вече беше говорил със стария Гримет, бакалинът, които си търсел отракано момче и бил готов да ме вземе веднага. Междувременно татко щял да освободи помощника, а Джоу да се прибере да помага в магазина, докато си намери постоянна работа. Джоу напусна училище преди известно време и оттогава се шляеше. Едно време татко говореше как щял да го „вкара“ в счетоводството на пивоварната, а още по-преди се канеше да го прави аукционер. Вятър работа, защото на седемнайсет Джоу умееше да пише колкото хлапаците, които водят добитъка при оран, и не знаеше таблицата за умножение. Сега уж „учеше занаят“ в един голям магазин за велосипеди в покрайнините на Уолтън. Бърникането по чарколяците подхождаше на Джоу, който, като повечето тъпоумници, имаше известна склонност към машинарии, но беше напълно неспособен да работи упорито и само се помайваше напред-назад с омазнения си гащеризон, пушеше „Удбайн“, биеше се, пиеше (и на това се беше научил), мълвата го спрягаше ту с едно, ту с друго момиче и крънкаше татко за пари. Татко се тревожеше, недоумяваше и смътно негодуваше. Още е пред очите ми, с плешивата си набрашнена глава с прошарени кичури над ушите, очилата и посивелите си мустаци. Не разбираше какво му се случва. Години наред приходите му се увеличаваха, бавно и сигурно, една година с десет лири, на следващата — с двайсет, а сега изведнъж всичко тръгва надолу. Наследил е предприятието от баща си, търгувал е честно, работил е усърдно, продавал е добра стока, никого не е измамил — а приходите му намаляват. Няколко пъти повтори, премлясвайки, докато се мъчеше да изтика заседналия залък, че времената са тежки, търговията върви мудно, той не проумява какво им става на хората, едва ли конете са спрели да ядат. Накрая стигна до извода, че сигурно е от тия мотори.