Не знам дали днес Елси би минала за хубава. Тогава минаваше. Висока за момиче — почти колкото мен, тя имаше една такава бледозлатиста, тежка коса, която носеше някак сплетена и навита около главата, и деликатно, необичайно нежно лице. Беше от онези момичета, които винаги изглеждат най-добре в черно, особено в най-простите черни рокли, каквито ги и задължаваха да носят — работеше в „Лилиуайтс“, манифактурният магазин, макар и родом от Лондон. Ще да е била две години по-голяма от мен.
Благодарен съм на Елси, защото беше първата, която ме научи как да харесвам жена. Не жените по принцип, а конкретна жена. Бяхме се запознали в читателския кръжок и тогава почти не я забелязах, но един ден влязох в „Лилиуайтс“ в работно време — нещо, инак невъзможно, но така се случи, че ни се свърши тензухът за маслото и старият Гримет ме изпрати да купя. Позната ви е атмосферата на текстилните магазини. В нея има нещо специфично женско. Някакво притаено чувство, приглушена светлина, хладен мирис на платове и тихото потракване на дървените топки на сметалото. Елси се беше привела над щанда и режеше с голямата ножица от един топ. Имаше нещо в черната й рокля и извивката на бюста й на фона на щанда — не мога да го опиша, нещо необикновено меко, необикновено женствено. Още щом я видиш, разбираш, че можеш да я вземеш в прегръдките си и да правиш с нея каквото пожелаеш. Тя бе наистина дълбоко женствена, много нежна, много хрисима, от онези жени, които винаги правят каквото им казва мъжът, макар да не беше нито дребна, нито нерешителна. Не беше дори глупава, просто доста мълчалива, а понякога ужасно изтънчена. Но по онова време и аз самият падах доста изтънчен.
Живяхме заедно около година. Разбира се, в град като Лоуър Бинфийлд можете да живеете заедно само в преносния смисъл. Официално „излизахме“ — възприет обичай, но то не е същото, като да си сгоден. Имаше един път, който се отклоняваше от пътя за Ъпър Бинфийлд и следваше подножието на хълмовете. Дълъг участък от него, близо миля, беше почти прав, ограден с огромни диви кестени, а в тревата встрани, под клоните на дърветата, се виеше пътека, известна като „Пътечката на влюбените“. Ходехме там в майските вечери, когато цъфтяха кестените. Тогава нощите ставаха къси и беше светло часове наред, след като си тръгнем от магазина. Познато ви е чувството, което вдъхва юнската вечер. Синкавият полумрак, който продължава много дълго, а въздухът гали лицето като коприна. Понякога в неделя следобед изкачвахме Чамфорд Хил и се спускахме оттатък на мочурливите ливади край Темза. 1913-а! Господи! 1913-а! Тишината, зелената вода, шуртенето на бента! Никога няма да се повтори. Не че 1913-а няма да се повтори. Говоря за усещането вътре, усещането, че не бързаш и не се страхуваш — усещане, което или сте изпитвали и няма какво да ви обяснявам, или не сте изпитвали и тогава никога няма да имате възможност да познаете.
Така нареченото ни живеене заедно започна едва към края на лятото. Бях твърде стеснителен и непохватен да направя първата крачка, и твърде невеж, за да си дам сметка, че е имало и други преди мен. Един неделен следобед излязохме в буковата гора край Ъпър Бинфийлд. Там горе винаги можеш да останеш насаме. Желаех я много силно и много добре знаех, че тя просто ме чака да направя първата крачка. Нещо, не знам какво, ми внуши да идем в парка на Бинфийлд Хаус. Старият Ходжес, който вече беше надхвърлил седемдесетте и започваше да става все по-раздразнителен, като нищо можеше да ни изхвърли, но в неделя следобед най-вероятно си подремваше. Промушихме се през една пролука в оградата и се спуснахме по пътечката между буковете към големия вир. Не бях идвал насам повече от четири години. Нищо не се беше променило. Все същото абсолютно усамотение, чувството, че си на скришно място, заобиколен отвсякъде с големи дървета, старата прогнила барака за лодки сред камъшите. Легнахме в обраслата с трева хлътнатина сред дивия джоджен и бяхме тъй сами, сякаш сме в Централна Африка. Целунах я бог знае колко пъти, после станах и се заразхождах наоколо. Ужасно я желаех и исках да я обладая, само дето донякъде се страхувах. И колкото и да е странно, в същото време в главата ми се въртеше друга мисъл. Изведнъж ме осени откритието, че от години се каня да се върна тук, но така и не съм го направил. Сега бях тъй близо, щеше да е много жалко да не сляза до другия вир и да погледна големите шарани. Чувствах, че после ще се изям от яд, ако пропусна шанса, всъщност не можех да си обясня защо не съм дошъл по-рано. Шараните бяха запечатани в ума ми, никой не знаеше за тях освен мен, някой ден щях да ги уловя. Всъщност те си бяха мои. Дори тръгнах покрай брега нататък, но изминах десет метра и се върнах. За да стигна дотам, трябваше да се провирам през джунгла от къпинаци и гниещ храсталак, а бях с празнично облекло. Тъмносив костюм, бомбе, ботуши с копчета и яка, която едва не ми прерязваше ушите. Ето как се обличаха хората за неделна разходка в онези времена. А и желаех Елси много силно. Върнах се и за миг останах надвесен над нея. Тя лежеше на тревата, закрила лице с ръка, и не помръдна, като ме чу да приближавам. С черната си рокля изглеждаше… не знам как, някак мека, гъвкава, сякаш тялото й е ковка материя, с която можеш да правиш каквото си поискаш. Беше моя и можех да я имам, още на мига, ако поисках. Изведнъж спрях да се страхувам. Хвърлих шапката си на земята (помня, че отскочи), коленичих и я прегърнах. Още долавям дъха на див джоджен. Беше ми за пръв път, но на нея не, и не се получи зле, както можеше да се очаква. Та така. Големите шарани отново избледняха от ума ми, всъщност години наред след това почти не се сещах за тях.