1913-а. 1914-а. Пролетта на 1914-а. Първо разцъфнаха трънките, после глогинките, накрая кестените. Неделните следобеди по крайречната алея, вятърът къдри тръстиките и те се люшкат на огромни талази, като женски коси. Безкрайните юнски вечери, пътеката под кестените, някъде се обажда бухал, тялото на Елси, притиснато към моето. Онази година юли се случи горещ. Как се потяхме в магазина, как миришеше на сирене и мляно кафе! А после хладната привечер навън, миризмата на нощни гърнета и дим от лула на пътеката покрай градините под аренда, мекият пясък под краката, стрелкащите се след нощните бръмбари козодои.
Господи! Какъв е смисълът да се казва, че човек не трябва да си спомня „преди войната“ с носталгия? Аз го правя. Вие също, ако го помните. Съвсем вярно е, че ако се връщаш към определен период от време, имаш склонността да си спомняш хубавите моменти. Важи дори за войната. Но вярно е също така, че тогава хората имаха нещо, което днес нямат.
Какво е то? Просто не приемаха бъдещето като нещо, от което да се ужасяваш. Не че животът тогава беше по-лек от сега. Беше дори по-тежък. Хората като цяло работеха повече, живееха по-трудно и умираха по-болезнено. Ратаите се блъскаха едва ли не денонощно за четиринайсет шилинга седмично и свършваха като съсипани инвалиди с по пет шилинга пенсия по старост и чат-пат половин крона от енорията. А онова, на което казваха „достойна“ бедност, беше дори по лошо. Когато малкият Уотсън, собственик на манифактурно магазинче в другия край на Главната, се „провали“ след години борба, личните му спестявания възлизаха на две лири, девет шилинга и шест пенса, а почти веднага след това почина от така наречените „стомашни проблеми“, но лекарят даде да се разбере, че е било от глад. Само че до последния си миг не измени на редингота си. Старият Кримп, помощникът на часовникаря — опитен майстор, цял живот в занаята, цели петдесет години, разви перде на окото и трябваше да иде в приюта за бедни. Внуците му виеха на улицата, като го отвеждаха. Жена му тръгна да чисти по къщите и с отчаяни усилия успяваше да му изпраща по един шилинг седмично за джобни пари. Понякога ставаш свидетел на ужасни неща. Дребни предприятия затъват, солидни търговци постепенно се превръщат в банкрутирали длъжници, хора умират бавно от рак и чернодробни болести, пияници съпрузи всеки понеделник подписват обещание да не пият и всяка събота го нарушават, момичета разбиват целия си живот заради незаконородено дете. Къщите нямат тоалетни, в зимните сутрини мивките замръзват, в жегата задните алеи вонят неописуемо, а църковният двор — баш в центъра на града, за да не забравяш нито за миг как ще свършиш. И все пак, какво бе онова, което имаха хората тогава? Чувство за сигурност, дори когато не бяха осигурени. По-точно чувство за приемственост. Всички знаеха, че ще умрат, а някои сигурно са знаели и че ще се разорят, но онова, което не знаеха, е, че може да се промени самият ред. Каквото и да им се случи на тях, животът ще продължава такъв, какъвто си го знаят. Не вярвам да имаше голямо значение фактът, че онова, което се нарича „религиозни вярвания“, тогава все още беше много разпространено. Вярно е, че почти всеки ходеше на църква, поне в провинцията — впрочем ние с Елси също продължавахме да ходим, макар, както би казал викарият, да живеехме в грях, — а ако питаш хората вярват ли в задгробния живот, обикновено отговаряха утвърдително. Но не познавам човек, който да е оставил у мен впечатлението, че действително вярва в живот след смъртта. Мисля, че в най-добрия случай приемаха тия работи както децата — Дядо Коледа. Но тъкмо в периодите на устойчивост, когато цивилизацията сякаш стои здраво стъпила на четирите си крака като слон, такива неща като задгробния живот нямат значение. Не е толкова трудно да умреш, ако знаеш, че нещата, на които държиш, ще просъществуват. Ти си живял, уморил си се, време ти е да вървиш под земята — така ги разбираха хората нещата тогава. Самите те си отиваха, но техният начин на живот оставаше. Тяхното добро и зло си оставаха добро и зло. Нямаха чувството, че пластовете се разместват под краката им.