Татко се проваляше, но не го знаеше. Просто времената бяха тежки, търговията като че ли все повече западаше, сметките все повече го затрудняваха. Слава богу, той така и не разбра, че е разорен, всъщност така и не банкрутира, защото почина съвсем внезапно (грип, който прерасна в пневмония) в началото на 1915-а. До края вярваше, че с пестеливост, усилен труд и честна търговия човек не може да се провали. Сигурно е имало мнозина собственици на магазинчета като него, съхранили тази вяра, дори когато са умирали разорени, та дори в приюта за бедни. Даже Лъвгроув седларят, когато автомобилите и моторизираните товарни коли вече му избождаха очите, не си даваше сметка, че е допотопен като носорог. А и майка — майка така и не доживя да узнае, че животът, с който е закърмена, животът на дъщеря на достопочтен и богобоязлив дребен търговец и съпруга на достопочтен и богобоязлив дребен търговец по време на царуването на добрата кралица Вики, е свършил завинаги. Времената бяха тежки, търговията вървеше слабо, татко се тревожеше, това и онова се „усложняваше“, но си караш както си знаеш. Добрият стар английски ред не може да се промени. Вовеки веков достопочтените жени ще готвят йоркширски пудинг и ябълкови кнедли на грамадни печки с въглища, ще носят вълнено бельо и ще спят върху пух, ще слагат сливово сладко през юли и туршии през октомври, а следобед ще четат Хилдас Хоум Къмпаниан и мухите ще жужат наоколо, в нещо като уютен подземен свят на запарен чай, болки в краката и благополучни финали. Не твърдя, че майка и татко останаха същите докрай. Бяха поразклатени, а понякога малко обезверени. Но поне не доживяха да узнаят, че всичко, в което са вярвали, е чисто и просто пълен боклук. Живяха в края на епоха, когато всичко се разтваряше в ужасяваща амалгама, но така и не го разбраха. Мислеха, че това е вечността. Не можем да ги виним. Така са се чувствали.
После дойде краят на юли и дори Лоуър Бинфийлд разбра, че става нещо. Дни наред цареше огромно неясно въодушевление, а във вестниците публикуваха безкрайни статии, които татко носеше от магазина да чете на глас на майка. И изведнъж навсякъде плакати:
Германски ултиматум. Франция се мобилизира
Няколко дни (дали не бяха четири? забравил съм точните дати) във въздуха витаеше странно спотаено чувство, нещо като затишие, като момента, преди да се разрази буря, сякаш цяла Англия е замлъкнала и слуша. Помня, че беше много горещо. В магазина ни се струваше, че не можем да работим, макар че всички в околията, на които им се намираха пет излишни шилинга, се бяха втурнали да си купуват консерви, брашно и овесени ядки в огромни количества. Като че ли бяхме твърде трескави, за да работим, само се потяхме и чакахме. Вечер хората слизаха на гарата и се биеха като безумци за вечерните вестници, които пристигаха с лондонския влак. После един следобед момче се втурна на Главната с наръч вестници, а хората наизлязоха на прага на къщите си и заподвикваха през улицата: „И ние сме вътре! И ние сме вътре!“. Момчето грабна плакат от наръча и го залепи на отсрещната ширина:
Англия обявява война на Германия
Изхвърчахме на тротоара — всичките трима помощници — и заликувахме. Всички ликуваха. Да, ликуваха. А старият Гримет, макар вече доста да се беше напечелил от предвоенната паника, все още държеше на някои от либералните си принципи, „не застана“ зад войната и каза, че не е на хубаво.
Два месеца по-късно бях в армията. Още седем месеца по-късно — във Франция.
VIII
Раниха ме чак в края на 1916-а.
Тъкмо бяхме излезли от окопите и отстъпвахме с маршова стъпка по пътче, дълго миля и нещо, уж безопасно, но явно германците го бяха взели под обстрел отпреди това. Внезапно започнаха да пускат снаряди — високоексплозивни, но само по един в минута. Чуваше се обичайното зуиии-и-и-ий!, после Буум!, и снарядът избухваше в една нива отдясно. Мисля, че ме уцели третият. Още щом го чух, разбрах, че е за мен. Казват, че човек винаги си знае. Не говореше като обикновените снаряди. А повтаряше: „Следвам те, к---- такова, к----- такова, к----- такова!“, в рамките на три секунди. Последното „такова“ беше взривът.