Татко почина през 1915-а. По онова време бях във Франция. Няма да преувелича, ако кажа, че днес смъртта му ме натъжава повече, отколкото навремето. Тогава тя беше за мен просто лоша новина, която приех почти с безразличие, с онази празна апатия, с която в окопите приемаш всичко. Помня как изпълзях до входа на землянката, за да прочета писмото на светло, и петната от сълзите на майка по хартията, и болката в коленете, и миризмата на кал. Застраховката на татко била ипотекирана почти цялата, но в банката имало малко пари, а „Сорозийнс“ щели да изкупят стоката и дори да платят нещичко за клиентелата. Както и да е, майка разполагаше с малко повече от двеста лири, освен мебелите. Засега заминаваше да живее при братовчедка си — съпруга на дребен собственик на селскостопанска земя, който печелеше добре от войната — край Доксли, на няколко километра оттатък Уолтън. Само „засега“. Всичко изглеждаше временно. В старите времена — макар че оттогава бе изминала едва една година — цялата тази история би била потресаващо злощастие. Татко — покойник, магазинът — продаден, а майка — сам-саменичка с едни двеста лири, и веднага си представяш бъдещето като трагедия в петнайсет действия, а последното — бедняшко погребение. Но сега войната и чувството, че не си си сам господар, засенчваха всичко останало. Хората вече изобщо не мислеха в понятия като „банкрут“ и „приют за бедни“. Това важеше дори за майка, която, бог е свидетел, имаше съвсем смътна представа за войната. Впрочем тя вече е умирала, но никой от нас не го знаеше.
Дойде да ме посети в болницата в Истборн. Не бях я виждал от две години и видът й малко ме порази. Изглеждаше посивяла и някак съсухрена. Отчасти защото вече бях пораснал, бях пътувал и всичко ми се струваше по-малко, но във всеки случай ми се видя още по-слаба и по-жълта. Говореше с присъщата си непоследователност за леля Марта (братовчедката, при която живееше), за проблемите си със стомаха, които се „усложнявали“, за надгробния камък на татко и какъв красив покойник бил. Все същите приказки, които съм слушал с години, и все пак сякаш говореше призрак. Това вече не ме засягаше. Знаех я като огромно, великолепно, закрилящо създание, малко като галион на кораб и малко като разклопана квачка, а в крайна сметка тя бе просто дребна старица с черна рокля. Всичко се променяше и избледняваше. Тогава я видях за последен път. Докато се обучавах в Колчестър, получих телеграма, че е тежко болна, и веднага подадох молба за отпуск по спешност. Но беше твърде късно. Докато стигна и Доксли, тя почина. Онова, което всички си въобразявахме, че е лошо храносмилане, се оказа някакъв вътрешен израстък, а едно внезапно охлаждане на стомаха я довършило. За да ме ободри, докторът ми каза, че образуванието било „доброкачествено“, което ми се стори странно, защото нали всъщност я беше убило.
Е, погребахме я до татко и тогава за последен път минах набързо през Лоуър Бинфийлд. Много се беше променил, дори за три години. Някои магазини бяха затворени, над други нова фирма. Почти всички мъже, които познавах като момчета, бяха заминали, а някои бяха покойници. Сид Лъвгроув беше мъртъв, убит в битката при Сома. Рижия Уотсън — онова селско момче, което участваше някога в Черната ръка и ловеше зайци с голи ръце, беше загинал в Египет. Един от младежите, с които работехме при Гримет, беше изгубил и двата си крака. Старият Лъвгроув беше затворил дюкяна и живееше в малка къща в покрайнините на Уолтън с мизерна годишна рента. Старият Гримет на свой ред също печелеше добре от войната, беше станал патриот и членуваше в местната комисия, която съдеше отказалите да постъпят в армията по убеждения. Но онова, което най-много правеше града да изглежда празен и запуснат, беше, че в него почти не бяха останали коне. Всичко що-годе читаво отдавна беше реквизирано. Кабриолетът на гарата още съществуваше, но добичето, което го теглеше, едва ли щеше да стои изправено, ако не бяха тегличите. В единия час — час и нещо преди погребението се поразходих из града, поздравих този-онзи и се поперчих с униформата си. За щастие не налетях на Елси. Виждах промените, но някак все едно че не ги виждах. Мисълта ми беше заета с други неща, главно с удоволствието да се показвам с униформа на младши лейтенант, с черната лента на ръкава (стоеше много елегантно на сиво-зеленото) и нови габардинени бричове. Ясно помня, че продължих да мисля за бричовете дори когато стояхме край гроба. После хвърлиха пръст върху ковчега, аз изведнъж осъзнах какво означава майка ти да лежи на три метра под земята и нещо ме засмъдя в очите и носа, но дори тогава бричовете не излязоха съвсем от ума ми.