Не мислете, че не преживявах смъртта на майка. Преживявах я. Вече не бях в окопите и затова смъртта можеше да ме натъжи. Но че си отива познатият ми едновремешен живот — за това и пет пари не давах, та дори не проумявах, че се случва. След погребението леля Марта, която доста се гордееше, че има племенник „истински офицер“ и, да я бях оставил, щеше да вдигне грандиозно погребение, се върна в Доксли с автобуса, а аз се качих на кабриолета за гарата, за да отпътувам с влака за Лондон и оттам — за Колчестър. Минахме покрай магазина. След смъртта на татко още никой не го беше взел. Стоеше заключен, витрината беше почерняла от прах, а надписът „С. Боулинг“ беше заличен с горелка. Е, това беше къщата, където живях като дете, като момче и като юноша, където пълзях под кухненската маса, където миришеше на еспарзета, четях „Донован Неустрашимия“, пишех си домашните за класическата прогимназия, бърках въдичарски качамак, поправях спукани велосипедни гуми и пробвах първата си висока яка. Струваше ми се вечна като пирамидите, а сега кракът ми едва ли ще стъпи отново тук, освен по случайност. Татко, майка, Джоу, момчетата за всичко, старият териер Нейлър, Спот — неговият наследник, червенушката Джаки, котките, мишките в плевника — всички те си бяха отишли, превърнали се бяха в шепа прах. А на мен въобще не ми пукаше. Съжалявах за смъртта на майка, та дори за смъртта на татко, но умът ми през цялото време беше зает с други работи. Изпитвах известна гордост, че ще ме видят в такси — нещо, с което още не бях свикнал, и си мислех за линията на новите си габардинени бричове, за хубавите си гладки офицерски гамаши, толкова различни от онези, грапавите, дето ги носят томитата, още за другите момчета в Колчестър и за шейсетте лири, които ми остави майка, и за угощенията, които ще си направим с тях. Освен това се благодарях на бога, че не съм налетял на Елси.
Какви невероятни неща прави войната с хората. Как понякога ги убива, но което е още по-странно — как понякога не ги убива. То е като исполински потоп, който те влече към смъртта, но изведнъж те изхвърля в някое затънтено блато, където трябва да вършиш невъобразими неща и получаваш за това допълнително заплащане. Трудови батальони строят в пустинята пътища, които не водят наникъде; съгледвачи са захвърлени на пустинни океански острови, да следят за германски крайцери, потопени години по-рано; министерства на това и онова с цели армии чиновници и машинописки съществуват години наред, след като функциите им са прекратени, по силата на някаква инерция. Хора са набутани на безсмислени позиции, после властите забравят за тях с години. Така се случи и с мен, инак най-вероятно нямаше да съм тук сега. Последователността от събития е доста интересна.
Малко след като публикуваха назначението ми във вестника, се отвори глад за обозни офицери. Щом чул, че поназнайвам туй-онуй за търговията с бакалски стоки (не издадох, че всъщност съм бил продавач), командващият офицер на тренировъчния лагер ми нареди да си дам името. Дотук добре, но тъкмо когато щях да се местя в друга тренировъчна школа за обозни офицери някъде в Средна Англия, се отвори място за млад офицер с познания по бакалска търговия, да служи като секретар на сър Джоузеф Чийм, голяма клечка в обозния корпус. Един Господ знае защо се спряха точно мен, но във всеки случай така стана. Оттогава все си мисля, че са сбъркали името ми с чуждо. Три дни по-късно козирувах в кабинета на сър Джоузеф. Той беше високо и жилесто, опнато като струна, представително старче с прошарена коса и строг нос, който веднага ми направи впечатление. Изглеждаше като съвършения професионален войник, носител на най-високо рицарско звание, орден за военна доблест и заслуга с лента и на вид спокойно можеше да мине за брат — близнак на онзи от рекламата на цигарите „Дьо Решке“, макар че всъщност в личния си живот беше председател на една от големите вериги магазини за бакалски стоки и се славеше в цял свят с нещо, наречено „Система на Чийм за съкращаване на трудовите възнаграждения“. Като влязох, спря да пише и ме измери с поглед.
— Благородник ли си?