— Не, сър.
— Добре. Значи може и да свършим нещо.
След около три минути вече беше изкопчил от мен, че нямам опит като секретар, не владея стенография, не умея да си служа с пишеща машина и съм работил в бакалница срещу двайсет и осем шилинга седмично. Въпреки това съм щял да му свърша работа, в тази проклета армия имало твърде много джентълмени, а той си търсел човек, да може да брои и след десет. Хареса ми и с нетърпение зачаках да започна работа при него, но тъкмо в този миг мистериозните сили, които сякаш управляваха войната, отново ни разделиха. Сформираше се нещо, наречено „Корпус за отбрана на западното крайбрежие“, или по-скоро се говореше за такова нещо, и се спрягаше мъглявата идея да се направят временни складове за провизии и други припаси в различни точки по целия бряг. Сър Джоузеф щеше да отговаря за складовете в Югозападна Англия. Още в деня след постъпването ми ме командирова там да проверя наличните провизии в някакъв склад на име „Дванайсета миля“, на северния бряг на Корнуол. Или по-скоро задачата ми беше да разбера дали изобщо съществува. Изглежда никой не знаеше със сигурност. Тъкмо пристигнах и установих, че провизиите се състоят от единайсет консерви осолено говеждо, когато от Военното министерство пристигна телеграма да поема командването на склада и да остана там до второ нареждане. Върнах отговор: „При склад «Дванайсета миля» няма склад“. Късно. На следващия ден пристигна официално писмо, с което ме информираха, че съм интендант на склад „Дванайсета миля“. И всъщност тук историята свършва. Останах интендант до края на войната.
Един Господ знае каква беше целта на всичко това. Безполезно е да ме питате какво представлява Корпусът за отбрана на западното крайбрежие или какво е било предназначението му. Още тогава никой не си даваше дори вид, че знае. Във всеки случай той не съществуваше. Беше просто идея, мимолетно хрумване в нечие съзнание — предполагам, в отговор на неясните слухове за германско нападение през Ирландия, — а складовете за провизии, които уж съществували по цялото крайбрежие, също бяха въображаеми. Цялата работа трая три дни, като сапунен мехур, после беше забравена, а с нея и аз. Единайсетте ми консерви говеждо бяха останали от някакви офицери, били тук преди мен на някаква също толкова мистериозна мисия. Бяха оставили и един глух старец на име редник Лиджбърд. Каква му беше работата, така и не разбрах. Питам се, ще ми повярвате ли, че останах да пазя тези единайсет консерви от средата на 1917-а до началото на 1919-а. Сигурно не, но говоря самата истина. Но тогава дори това не изглеждаше толкова странно. През 1918-а всички вече просто бяха изгубили навика да очакват разумно развитие на събитията.
Веднъж месечно ми изпращаха гигантска официална бланка, в която да попълня броя и състоянието на кирки, шанцови инструменти, рула бодливата тел, одеяла, водонепромокаеми постелки, аптечки, листове ламарина и консерви сливов и ябълков мармалад. Просто вписвах нула на всеки ред и връщах формуляра обратно. Абсолютно никаква реакция. В Лондон някой завеждаше кротко формулярите и документацията, изпращаше ми нови, сетне на свой ред завеждаше и тях, и тъй нататък. Така вървеше животът. Мистериозните висшестоящи, които ръководеха войната, бяха забравили за съществуването ми. Не смущавах спомените им. Намирах се в блато без излаз, но след две години във Франция не изгарях от чак такъв патриотизъм, че да искам да излизам.
Тук крайбрежието беше много усамотено и не се срещаше жива душа, освен неколцина селяндури, които едва ли бяха чували, че се води война. Четвърт миля по-нататък, в подножието на ниско възвишение, морето тътнеше и се плискаше върху безкраен равен плаж. Девет месеца годишно валеше, през останалите три от Атлантика вееше яростен вятър. Нямаше нищичко, освен редник Лиджбърд, мен, две военни бараки — едната що-годе прилична двустайна колиба, където живеех аз — и единайсетте консерви осолено говеждо. Лиджбърд беше чепат стар дявол и почти не успях да изкопча от него нещо повече от факта, че преди да постъпи във войската, е бил бостанджия. Любопитно беше да се наблюдава колко бързо възвръща старите си навици. Още преди да дойда, вече беше изкопал леха край едната барака и беше насадил картофи, на есен разкопа втора и така накрая култивира близо два декара; в началото на 1918-а взе да гледа кокошки, които към края на лятото вече значително се бяха умножили, и в края на годината, бог знае откъде, внезапно извади едно прасе. Не мисля, че му е идвало наум да се пита какво, по дяволите, правим тук или какво представлява Корпусът за отбрана на западното крайбрежие, ако изобщо съществува. Не бих се изненадал, ако и до ден-днешен си е там и гледа прасета и картофи в някогашния склад „Дванайсета миля“. Дано е така. Желая му късмет.