Е, не получих такава служба. Изглежда никой не изгаряше от желание да ми плаща по две хиляди лири годишно, за да седя в лъскав кабинет и да диктувам писма на платинена блондинка. Откривах онова, което откриваха и три — четвърти от бившите офицери — че от финансова гледна точка в армията сме били по-добре, отколкото вероятно някога ще бъдем. Внезапно от благородници, назначени от Негово Величество, се бяхме превърнали в окаяни безработни, които никой не ги ще. Скоро изискванията ми се понижиха от две хиляди лири годишно на три-четири седмично. Но изглежда дори места със заплата три-четири лири седмично нямаше. Всички възможни позиции бяха запълнени от мъже, отбити от военна повинност, понеже са били с няколко години по-възрастни или с няколко месеца по-млади. Горките нещастници, родени между 1890-а и 1900-та, оставаха на сухо. И въпреки това дори не ми хрумна да се върна в бакалската търговия. Вероятно съм можел да си намеря работа като помощник в колониал; сигурно старият Гримет, стига да е жив и още да е в бизнеса (не поддържах връзка с Лоуър Бинфийлд и нямах представа), е щял да ми даде добри препоръки. Но вече кръжах в друга орбита. Дори социалните ми очаквания да не се бяха повишили, едва ли можех да си представя, след всичко, което бях видял и научил, че ще се завърна към познатото сигурно съществуване зад бакалския тезгях. Исках да пътувам и да прилапам големите мангизи. Най-вече исках да бъда търговски пътник. Знаех, че ми приляга.
Само че работа за търговски пътници нямаше — тоест, работа със заплата. Предлагаха се само места на комисиона. Този вид рекет тъкмо набираше скорост. Това е елегантен, прост начин да увеличиш продажбите и да рекламираш стоката си, без да поемаш никакъв риск, и в тежки времена винаги процъфтява. Държат те на верижка, като сегиз-тогиз ти намекват, че може би след два-три месеца ще се отвори място с твърда заплата, а като им писне от теб, все ще се намери някой друг заблуден нещастник, готов да поеме щафетата. Естествено много скоро си намерих работа на комисиона, в интерес на истината даже бързо смених няколко. Слава богу, така и не стигнах дотам, да разнасям по къщите прахосмукачки и речници. Но съм предлагал прибори, прах за пране, патентовани тирбушони, отварачки за консерви и подобни дреболии, а накрая — канцеларски принадлежности: кламери, индиго, ленти за пишеща машина и прочие. Справях се при това съвсем не зле. Аз съм от онези, които умеят да продават на комисиона. Притежавам нужния темперамент и нужния маниер. Но изобщо не постигнах дори сносно съществуване. С работа като тази е невъзможно — и разбира се, никой не го цели.