Изкарах така общо година. Налудничав период беше. Обиколките из цялата страна, безбожните места, където попадаш, предградията на градове в централна Англия, за които няма да чуеш и за сто нормални живота. Кошмарните квартири със закуска, където чаршафите винаги леко вонят на помия, а жълтъкът на пърженото яйце за закуска е по-светъл от лимон. И другите нещастни хитреци — търговци, които срещаш постоянно, позастаряващи бащи на семейства, с проядени от молци палта и бомбета, които искрено вярват, че рано или късно търговията ще излезе от кризата и те ще додрапат пет лири седмично. Влаченето от магазин в магазин, споровете със собствениците, които не щат и да чуят, отстъпването встрани и снишаването по-долу от тревата, когато влезе клиент. Не си мислете, че всичко това ме тревожеше особено. За някои този живот е мъчение. Има такива, които дори не могат да влязат в магазин и да разтворят чантата с мостри, без да се надъхат, сякаш се хвърлят в атака. Но аз не съм от тях. Аз съм жилав, умея да придумвам хората да си купуват неща, които не искат, а дори да ми затръшнат вратата под носа, не ми пука. Всъщност обичам да продавам на комисиона, но при условие че виждам начин да изкарам нещичко от това. Не знам дали през онази година съм научил много, но със сигурност отнаучих доста неща. Тя ми изби армейските измишльотини от главата и натика в дъното на съзнанието ми всичко, което бях прикачил през бездейната година, докато четях романи. Престанах да бъда интелектуалец. Слязох при същностните факти на съвременния живот. А какви бяха същностните факти на съвременния живот? Е, е, първият и основен същностен факт е вечната, трескава борба да продаваш. При повечето хора тя приема формата на продаване на себе си — с други думи, да хванеш работа и да я задържиш. Сигурно не е имало и един месец след края на войната, в която и да било сфера, когато хората да не са били повече от работните места. Това привнесе в живота някакво странно, потискащо усещане. Все едно на потъващ кораб оцелелите са деветнайсет, а спасителните пояси — четиринайсет. Но какво бог знае колко съвременно има в това, ще кажете. Има ли нещо общо с войната? Ами, струва ми се, че има. Чувството, че трябва вечно да се бориш и да се блъскаш, че никога нищо няма да получиш, освен ако го заграбиш от някой друг, че винаги някой ламти за твоето място, че следващия или последващия месец ще съкращават персонала и тъкмо ти ще изхвърчиш — това, заклевам се, го нямаше в едновремешния живот преди войната.
Междувременно се справях не зле. Припечелвах по нещичко и все още имах много пари в банката, близо двеста лири, а и не се страхувах от бъдещето. Знаех, че рано или късно ще си намеря постоянна работа. И естествено, след около година, благодарение на луд късмет, това се случи. Казвам „луд късмет“, но истината е, че неминуемо щях да си стъпя на краката. Не съм от ония, дето гладуват. Ще свърша в приюта за бедни, колкото и в Камарата на лордовете. Аз съм от средняците, които по силата на естествен закон гравитират към петте лири седмично. Готов съм да се обзаложа, че докато изобщо съществуват работни места, няма да остана на сухо.
Това се случи по времето, когато разнасях от врата на врата кламери и ленти за пишеща машина. Тъкмо се бях намъкнал в една огромна административна сграда на Флийт стрийт — място, където не допускаха търговци с торби, — но някак успях да създам у пиколото в асансьора впечатлението, че чантата с мострите е просто дипломатическо куфарче. Крачех по някакъв коридор и търсех кантората на малка фирма за паста за зъби, където ми бяха препоръчали да си опитам късмета, когато изведнъж забелязах в отсрещния край на коридора да се задава важна клечка. Нали ги знаете големите бизнесмени, сякаш заемат повече място и се движат по-шумно от обикновените хора, при това излъчват повей на пари, който се усеща от петдесет метра. Като ме наближи съвсем, видях, че е сър Джоузеф Чийм. В цивилно облекло, разбира се, но веднага го познах. Сигурно е идвал тук на делово заседание или нещо подобно. Някакви чиновници или секретари го следваха и не че му носеха шлейфа, защото той нямаше шлейф, но човек някак си долавяше, че тъкмо това правят. Разбира се, мигом отстъпих встрани. Но колкото и да е чудно, той ме разпозна, макар да не ме беше виждал с години. За моя изненада спря и ме заговори:
— Ей, ти, здравей! Виждал съм те някъде. Как се казваш? Върти ми се на езика.
— Боулинг, сър. Бях в обозния корпус.