— Разбира се. Момчето, което каза, че не е благородник. Какво правиш тук?
Можех да му кажа, че продавам ленти за пишеща машина и може би всичко щеше да хвръкне по дяволите. Но ме осени една от онези брилянтни идеи, които ти хрумват понякога — усещането, че от това може да излезе нещо, ако го изиграеш както трябва.
— Ами, в интерес на истината, сър, търся си работа.
— Работа, значи. Хм. Трудно нещо, в наши дни.
За миг ме измери с поглед. Двамата шлейфоносачи деликатно бяха отплавали малко встрани. Видях съсредоточено извърнатото му към мен доста представително възрастно лице, с гъстите прошарени вежди и интелигентния нос, и си дадох сметка, че е решил да ми помогне. Чудно нещо, каква власт притежават тези богаташи. Тъкмо ме подминаваше, с цялата си мощ и блясък, следван от подчинените си, когато изведнъж по силата на някаква прищявка спря и се обърна, като император, решил да подхвърли монета на просяк.
— Значи искаш работа. А какво умееш?
Отново брилянтно хрумване. Да прехвалваш дарбите си пред човек като този, няма полза. Придържай се към истината.
— Нищо, сър — отвърнах. — Но искам да стана търговски пътник.
— Търговски пътник, ли? Хм. Не знам дали имам нещо за теб в момента. Чакай да видя.
Сбърчи устни. За миг, може би за половин минута, се замисли доста усилено. Странна работа. Още тогава усетих, че е странна. Този важен възрастен господин, който може би притежава поне половин милион, всъщност се е замислил за мен. Отклоних го от пътя му и прахосах три минути от безценното му време само защото преди години бях изтървал случайна забележка. Запечатил съм се в паметта му и затова е готов да положи незначителното усилие, необходимо, за да ми намери работа. Смея да предположа, че същия ден е уволнил двайсет други чиновници. Най-сетне рече:
— Какво ще кажеш да започнеш в застрахователно дружество? Това винаги си остава доста сигурно нещо. Хората трябва да се застраховат, както трябва и да ядат.
Разбира се, че подскочих от радост при мисълта да започна в застрахователно дружество. Сър Джоузеф „имаше отношения“ с Летящият саламандър. Един Господ знае с колко други компании „има отношения“. Един от подчинените доплава безшумно с бележник и още там, на място, със златната писалка от джоба на официалната си жилетка, сър Джоузеф надраска бележка до някакъв високопоставен служител в Летящият саламандър. Поблагодарих му, той отмина с отривиста стъпка, а аз се изсулих тихомълком в противоположната посока и повече не го видях.
Е, хванах работата и, както вече казах, и тя ме хвана. Работя в Летящият саламандър, скоро ще станат осемнайсет години. Започнах в канцеларията, но вече съм „инспектор“, както му викат, или, ако трябва да звучи по-тежко — „представител“. Няколко дни седмично работя в местния клон, през останалото време пътувам и интервюирам клиенти, чиито имена ми изпращат местните агенти; правя оценка на магазини и друга собственост, чат-пат взимам по някоя поръчка за себе си. Заработвам около седем лири седмично. И ако трябва да сме честни, това е краят на моята история.
Като се връщам назад, давам си сметка, че целият ми активен живот, ако изобщо съм имал такъв, е завършил на шестнайсетгодишна възраст. Всичко, което действително има значение за мен, се е случило преди това. В известен смисъл разни неща продължаваха да се случват — войната например, — и след това, до момента, в който започнах работа в Летящият саламандър. После… е, казват, че щастливите хора нямат минало, нито пък служителите на застрахователни агенции. От този ден нататък в живота ми не се случи нищо, което може с право да се нарече „събитие“, освен дето две и половина години по-късно, в началото на 23-та, се ожених.
X
Живеех в пансион в Илинг. Годините си течаха, или по-точно се точеха. Лоуър Бинфийлд почти се беше заличил от паметта ми. Бях типичният млад градски служител, който тича за влака в осем и петнайсет и плете интриги за чуждата работа. Във фирмата имаха доста високо мнение за мен и не се оплаквах от живота. Повече или по-малко се намирах под въздействието на следвоенния опиум на успеха. Помните каква беше философията тогава. Енергичност, сила, твърдост, издръжливост. Вървиш напред или изпадаш от класацията. На върха има достатъчно място. Качественият човек никой не може да го спре. И рекламите в списанията с мъжа, дето шефът го потупва по рамото, и с високопоставения администратор с решително изсечена челюст, който прави големите пари и отдава успеха си на еди-кой си кореспондентски курс. Смешно е как всички им се хващаха, дори хора като мен, които не засягаха по никакъв начин. Защото аз не съм нито амбициозен кариерист, нито закъсал мизерник и по природа съм неспособен да бъда и едното, и другото. Но такъв беше духът на времето. Давай! Прави добро! Ако видиш паднал човек, скочи му на корема, докато не се е изправил. Разбира се, това беше в началото на двайсетте, когато спомените от войната бяха поизбледнели, а кризата още не ни беше съсипала.