Имах клиентска карта за „Бутс“, ходех на танцови вечеринки с вход половин крона и членувах в местния тенисклуб. Знаете ги тенисклубовете в претенциозните предградия — малки дървени павилиони и високи телени заграждения, където млади хора в доста зле скроени бели костюми подскачат напред-назад и подвикват: „Петнайсет-четирийсет!“ и „Равенство!“, с тон, който доста сносно имитира каймака на обществото. Научих се да играя тенис, танцувах не зле и се харесвах на момичетата. На възраст близо трийсет години не изглеждах никак зле, с червендалестото си лице и сламенорусата си коса, а и по онова време участието във войната все още беше плюс. Така и не успях — тогава или когато и да било — да добия вид на благородник, но пък, от друга страна, вероятно не бихте ме взели и за син на дребен търговец от провинцията. Удържах фронта сред доста смесеното общество на градче като Илинг, където чиновническата класа се застъпва със средната професионална прослойка. Тъкмо в тенисклуба се запознах с Хилда.
Тогава тя беше на двайсет и четири. Дребничко, доста стройно, доста свито момиче с тъмна коса, красиви движения и — заради изключително големите си очи — подчертана прилика със зайче. Беше от онези хора, които не говорят много, но остават в периферията на който и да било разговор и създават впечатлението, че слушат. Ако изобщо проговаряше, обикновено казваше нещо от рода на: „О, да, и аз смятам така“, в съгласие с преждеговорившия. На корта подскачаше много грациозно и не играеше зле, но имаше някак безпомощно, детинско излъчване. Презимето й беше Винсънт.
Ако сте женен, навярно е имало моменти, когато сте си задавали въпроса: „Защо, по дяволите, го направих?“, и, бог ми е свидетел, самият аз неведнъж съм се питал по отношение на Хилда. Та, за пореден път, връщайки се назад през изминалите петнайсет години, защо се ожених за Хилда?
Отчасти, разбира се, защото беше млада и в известен смисъл доста хубава. Единственото, което мога да добавя, е, защото произхождаше от коренно различна среда от мен и ми беше много трудно да проумея каква е всъщност. Трябваше първо да се оженя за нея и едва след това да я опозная, докато ако се бях оженил, да речем, за Елси Уотърс, щях да знам какво взимам. Хилда принадлежеше към класа, за която само бях чувал — мизерстващата класа на служещите. Поколения наред дедите й са били войници, моряци, свещеници, чиновници в Индия и подобни. Никога не са имали пари, но от друга страна, никой никога не е и вършил дейност, която да признавам за работа. Говорете каквото си щете, но в това има някакъв снобски чар, за човек, който, като мен, принадлежи към богобоязливата дребнотърговска класа — англиканската църква и аристократичното пиене на чай. Сега изобщо не би ми направило впечатление, но не и тогава. Не тълкувайте думите ми превратно. Не казвам, че се ожених за Хилда, защото принадлежи към класата, която някога съм обслужвал иззад щанда, та по този начин да издрапам по-нависоко в социалната йерархия. Просто не я проумявах и затова можех да изглупея по нея. Но има и нещо, което със сигурност не схващах — че момичетата от обеднялата средна класа са готови да се омъжат за първия срещнат в панталони, само и само да се махнат от къщи.
Не след дълго Хилда ме заведе у тях да се запозная със семейството й. Дотогава не бях и подозирал, че в Илинг има такава внушителна англо-индийска колония. И после ще си спорим за откриване на нови светове! Това си беше доста сериозно откровение за мен.
Нали ги знаете тези англо-индийски семейства. Попаднеш ли в дома им, е почти изключено да не забравиш, че навън е Англия и двайсети век. Още щом прекрачиш прага, попадаш в Индия от осемдесетте години на деветнайсети век. Атмосферата ви е позната. Резбована тикова мебел, пиринчени подноси, прашасали тигрови черепи по стените, пури от Трихинополи, лютива туршия, пожълтели снимки на хора с тропически каски, думи на хинди, чието значение се очаква да знаеш, вечните любопитни истории за лов на тигри и какво казал Смит на Джоунс в Пуна през ’87-ма. Цял малък, техен си свят, който сами са си създали, нещо като сапунен мехур. За мен, разбира се, всичко това беше съвсем ново и в много отношения доста интересно. Старият Винсънт, Хилдиният баща, беше служил не само в Индия, ами и на някакво още по-екзотично място, Борнео или Сарауок. Не помня. Типичен представител за този вид хора, той бе напълно плешив, почти се скриваше зад огромните си мустаци и притежаваше неизчерпаем запас от истории за кобри, официални пояси и какво е казал областният бирник през ’93-та. Майката на Хилда беше толкова безцветна, че чак се сливаше с избелелите фотографии по стената. Имаше и син, Харолд, който заемаше някаква държавна длъжност в Цейлон, а когато се запознах с Хилда, се беше върнал в отпуск. Имаха малка мрачна къща в една от онези сбутани задни алеи на Илинг. Вътре вечно миришеше на пури и беше толкова претъпкано с копия, тръби за отровни стрели, месингови орнаменти и глави на диви животни, че човек едвам си проправяше път.