Старият Винсънт се беше пенсионирал през 1910-а и оттогава той и жена му даваха признаци за движение — умствено и телесно, колкото двойка миди. Но по онова време аз изпитвах смътно възхищение от фамилия, в която е имало майори, полковници и дори един адмирал. Моето отношение към Винсънтови — и тяхното към мен — е интересна илюстрация на това, докъде може да стигне глупостта на човека, когато бъде изваден от естествената си среда. Ако ме поставите сред делови хора — независимо дали директори на компания или търговски пътници, — съм доста добър познавач на човешкия характер. Но с класата на офицерите-рентиерите-свещениците нямах никакъв опит и бях склонен да се кланям доземи пред тази изпаднала измет. Тогава смятах, че ме превъзхождат социално и интелектуално, докато те, от своя страна, погрешно ме възприемаха като издигащ се млад бизнесмен, който не след дълго ще хване големите пари. За този тип хора „бизнесът“, независимо дали продаваш морски застраховки или фъстъци, е просто тъмна мистерия. Знаят само, че е нещо вулгарно, от което се правят пари. Старият Винсънт говореше с възхита за мен, как съм бил „в бизнеса“ — дори помня, че веднъж допусна грешка на езика и каза „в търговията“ и очевидно не схващаше разликата между това, да си в бизнеса като наемник и като самостоятелен участник. Хранеше някакви мъгляви представи, че щом съм „във“ Летящият саламандър, лека-полека ще ме повишават и рано или късно ще се издигна до върха. Възможно е, според мен, и да е рисувал във въображението си картини как в някой бъдещ момент ме крънка за петачки. Харолд определено го правеше. Личеше си в погледа му. Всъщност дори при настоящия си доход вероятно щях да заемам на Харолд пари и сега, стига да беше жив. За щастие обаче той умря няколко години, след като се оженихме — от коремен тиф или нещо подобно, а старите Винсънтови също са покойници.
Е, та двамата с Хилда се оженихме и бракът ни беше пълен провал от самото си начало. Защо се ожени за нея? — ще кажете. А вие защо се оженихте за вашата? Случват се тия работи. Питам се ще ми повярвате ли, че през първите две-три години съвсем сериозно обмислях дали да не убия Хилда. Разбира се, човек никога не прави тези неща в действителност, те са просто фантазия, на която се наслаждаваш мислено. Пък и който убие жена си, неизменно го пипват. Колкото и хитро да си нагласил алибито, те отлично знаят, че ти си го направил и все някак си ще ти го лепнат. Случи ли се да пречукат някоя жена, първо ще заподозрат съпруга й — което може да ви наведе на размисъл какво смятат хората за брака всъщност.
С времето човек свиква с всичко. След година-две спрях да искам да я убия и взех да се питам що за човек е. Ей така да недоумявам. Понякога, в неделя следобед или вечер, след работа, лежах на леглото с дрехите, само си свалях обувките, и се питах що за създания са жените. Защо са такива, как са станали такива, нарочно ли го правят. Струва ми се ужасно — внезапността, с която някои жени стават на нищо, след като се омъжат. Сякаш впрягат цялата си воля да постигнат тази едничка цел, и веднага щом тя стане факт, повяхват като цвете посяло семето си. Най ме гнети безрадостното отношение към живота, което всичко това предполага. Ако бракът е откровена измама — ако жената те хване в капана си, а после се обърне и каже: „Слушай какво, нещастнико, гепих те и сега цял живот ще ми работиш, за да си гледам аз кефа!“, — нямаше да ми тежи толкова. Но къде ти. Те не искат да си гледат кефа, искат просто да потънат в средната възраст колкото може по-скоро. След ужасяващата битка да замъкне един мъж пред олтара, жената някак си се отпуска и цялата й младост, енергия и радост от живота се изпарява за нула време. Така стана и с Хилда. Беше такова хубаво, деликатно момиче, изглеждаше ми — и действително беше, когато се запознахме — по-изящно животно от самия мен, и само за три години улегна в депресирана, безжизнена повлекана на средна възраст. Не отричам, че донякъде причината беше и в мен. Но за когото и да се беше омъжила, щеше да е същото.