На Хилда й липсва — открих го около седмица, след като се оженихме — каквато и да е радост от живота, какъвто и да било интерес към нещата заради самите тях. Идеята да правиш нещо, защото ти харесва, е почти непонятна за нея. Именно благодарение на Хилда за пръв път добих представа какво представляват всъщност тези изпаднали семейства от средната класа. Основното при тях е, че липсата на пари изсмуква цялата им жизненост. В семейства като тяхното, които преживяват само с мизерни пенсии или годишни ренти — тоест доход, който никога не се увеличава, а, общо взето, само намалява — хората повече се чувстват бедни, изцеждат всичко до последната капчица и мислят два пъти, преди да похарчат и пет пенса, отколкото в семейството на някой ратай, да не говорим за семейства като моето. Хилда често ми е казвала, че едва ли не първият й спомен от детството е кошмарното усещане, че парите никога не стигат за нищо. Разбира се, в подобно семейство липсата на пари е най-угнетителна във възрастта, когато децата ходят на училище. Затова порастват, особено момичетата, с твърдото убеждение, че човек не само винаги живее в недоимък, но и е длъжен да се измъчва от това.
Отначало живеехме в сбутано мезонетче и се чудехме как да преживяваме само с моята заплата. По-късно, като се преместихме в Уест Блечли, нещата се пооправиха, но отношението на Хилда не се промени. Все същата непоносима потиснатост на тема пари! Сметката за млякото! Сметката за въглищата! Наемът! Училищните такси! Целият ни съвместен живот преминава под ритъма на: „Другата седмица ще сме в приюта за бедни“. Не че Хилда е стисната, в обичайния смисъл на думата, още по-малко себелюбива. Дори когато ни се намира нещичко, едвам успявам да я убедя да си купи прилични дрехи. Просто изпитва едно такова чувство, че вечно трябва се терзаеш до умопомрачение заради липсата на пари Просто да създаваш атмосфера на дълбоко нещастие само от чувство за дълг. Аз не съм такъв. Животът ни е даден да го живеем, и ако следващата седмица ни очакват затруднения е, следващата седмица е много далеч. Тя вечно ме тормози за това. „Но, Джордж! Ти сякаш изобщо не си даваш сметка! Просто нямаме никакви пари! Положението е много сериозно!“ Обожава да изпада в паника, понеже едно или друго положение е „много сериозно“. А напоследък си е извадила един навик, като се тревожи за нещо, да се сгърбушва и да скръства ръце на гърдите си. Ако се направи списък с Хилдините забележки, във водещата позиция се очертават три: „Не можем да си го позволим“, „Излиза много евтино“ и „Откъде ще се вземат тези пари“. Прави всичко по негативни съображения. Ако приготвя сладкиш, не мисли за сладкиша, а само как да спести от маслото и яйцата. Като сме в леглото, умът й е постоянно в това, как да не забременее. Ако отиде на кино, през цялото време трепери от възмущение колко са скъпи билетите. Майка ще получи припадък, ако я види отнякъде как домакинства, вечно на принципа на „всичко да се изцеди до шушка“ и „ще минем и с по-малко“. От друга страна, Хилда ни най-малко не е сноб. Никога не е гледала на мен отвисоко, само понеже не съм от знатно потекло. Тъкмо напротив, ако питате нея, навиците ми са прекалено господарски. Не е било да седнем в заведение и да не се разрази страховит скандал шепнешком за твърде големия бакшиш, който оставям на келнерката. Любопитното е, че през последните няколко години тя самата е слязла, по външен вид и разбирания, на по-ниско социално равнище от мен. Разбира се, цялото това „пестене“ не води до нищо. Принципно не води. Живеем не по-добре и не по-зле от всеки друг на Елесмиър Роуд. Но вечната тревога за сметката за газта и сметката за млякото, ужасните цени на маслото и детските обувки, и училищните такси, неспирно продължава. За Хилда това е нещо като игра.
Преместихме се в Уест Блечли през 1929-а и на следващата година, малко преди раждането на Били, започнахме да изплащаме къщата на Елесмиър Роуд. Като станах инспектор, отсъствах от къщи по-често и ми се отваряха повече възможности с други жени. Разбира се, че изневерявах — не бих казал постоянно, но винаги, щом ми се удадеше случай. Любопитното е, че Хилда ревнуваше. В известен смисъл, като знам колко малко означават тези неща за нея, не очаквах да има нещо против. А като всички ревниви жени, понякога проявява хитрост, на каквато дори не подозираш, че е способна. Излавяла ме е по такива начини, че едва ли не щях да повярвам в телепатията, ако не бяха другите моменти, когато ме подозираше не по-малко, а аз нямах никаква вина. Всъщност почти винаги ме подозира, макар че, Господ ми е свидетел, през последните няколко години — или поне през последните пет — съм бил почти невинен. Принуден си, когато си дебел като мен.