Е, това е Хилда. Сами я виждате каква е. В най-общи линии, сигурно не е по-лош човек от мен. В началото, след като се оженихме, понякога ми е идвало да я удуша, но по-късно се нагодих и спря да ми пука. После пък надебелях и улегнах. А надебелях, да е било към 1930-а. Стана толкова внезапно, че сякаш ме улучи гюле и заседна в мен. Знаете как е. Една вечер си лягаш и се чувстваш повече или по-малко млад, заглеждаш се по момичета и прочие, а на сутринта се събуждаш с ясното съзнание, че си просто окаян дебел дъртак и до гроб не ти остава друго, освен да се потиш за ботушките на децата.
А сега е 38-а и във всички корабостроителници по света потягат бойните кораби за поредната война, и едно име, което случайно видях на вестникарски плакат, събуди у мен купища стари работи, които трябваше да са били погребани преди бог знае колко години.
Трета част
I
Като се прибрах същата вечер, още се двоумях за какво да похарча седемнайсетте си лири.
Хилда каза, че отивала на среща на Левия читателски клуб. Изглежда, че щеше да идва някакъв лектор от Лондон, но излишно е да уточняваме, че Хилда не знаеше на каква тема ще бъде лекцията. Казах й, че ще ида с нея. По принцип не си падам особено по лекции, но виденията за войната, споходили ме тази сутрин по повод бомбардировача, който прелетя над влака, ме настроиха за размисъл. След обичайните разправии сложихме децата да си легнат рано и излязохме тъкмо навреме за лекцията, обявена за осем часа.
Тази вечер беше малко мъгливо, а салонът беше студен и недобре осветен. Представляваше дървена заличка с ламаринен покрив, собственост на не знам коя си неконформистка секта, която я даваше под наем срещу десет шилинга. Обичайната публика от петнайсетина-шестнайсет души вече се беше събрала. На трибуната висеше жълт афиш, който гласеше, че темата е „Заплахата от фашизма“. Това съвсем не ме изненада. Господин Уичет, който на подобни срещи играе ролята на председател, а в личния си живот заема някаква си длъжност в архитектурно бюро, развеждаше лектора насам-натам и го представяше на всички като господин Еди-кой си (забравил съм името му), „прочутият антифашист“, с тон, сякаш казва „прочутият пианист“. Гостът беше дребен мъж на четирийсетина години, с тъмен костюм и плешиво теме, което доста неуспешно се бе помъчил да прикрие с дълги кичури коса.