Подобни сбирки никога не започват навреме. Началото винаги се протака, уж може да се появи още някой. Към осем и двайсет и пет Уичет потропа по масата и изкара своя номер. Уичет е милолик човек с розово лице като бебешко дупенце, вечно обсипано с усмивки. Май че е секретар на местната организация на Либералната партия, освен това е в църковното настоятелство и церемониалмайстор на публичните прожекционни сказки на Съюза на майките. Притежава, както се казва, вроден талант за председател. Като ти каже, че за всички нас е удоволствие да посрещнем на трибуната тази вечер господин Еди-кой си, виждаш, че наистина го вярва. Не мога да не го погледна и да не си помисля, че най-вероятно е девствен. Дребничкият лектор извади сноп записки, основно вестникарски изрезки, и ги затисна с чашата вода. После бързо прокара език по устните си и заприказва.
Ходите ли на сказки, публични събрания и тям подобни?
Аз, случи ли се да отида, неизменно по някое време се хващам, че се питам винаги едно и също. Какво, по дяволите, правим тук? Защото хората идват посред зимна вечер на подобно нещо? Огледах салона. Седях на задния ред. Не помня да съм отишъл на публична сбирка и да не съм седял най-отзад, стига да има възможност. Хилда и останалите се бяха курдисали най-отпред, както обикновено. Салончето беше доста угнетително. Знаете как изглеждат такива места. Чамови стени, ламаринен покрив и вътре такъв ветрилник, че трябва да стоиш с палто. Малката аудитория беше разположена в осветеното пространство пред трибуната, зад нас оставаха трийсет реда празни столове. А седалките бяха прашни. На трибуната зад лектора стоеше огромно четвъртито нещо, покрито с чаршаф, да не се праши, което спокойно можеше да мине за грамаден ковчег, завит с плащаница. Всъщност беше роял.
В началото почти не слушах. Лекторът беше порядъчно злобен дребосък, но добър оратор. Бледо лице, много подвижна уста и доста дрезгав глас, какъвто става от постоянно говорене. Разбира се, ругаеше Хитлер и нацистите. Не ми се слушаше много-много какво говори — същото го пише в Нюз Кроникъл всяка сутрин, — но гласът му достигаше до мен като напевно бърр-бърр-бърр, а от време на време някоя фраза грабваше вниманието ми.
„Нечовешки зверства… Неописуеми изблици на садизъм… Гумени палки… Концентрационни лагери… Незаконни гонения на евреи… Връщаме се в тъмните векове… Европейската цивилизация… Действия, преди да е станало твърде късно… Възмущението на всички почтени хора… Съюз на демократичните нации… Твърда позиция… Защита на демокрацията… Демокрацията… Фашизмът… Демокрацията… Фашизмът… Демокрацията…“
Познати са ви тия приказки. Такива типове са в състояние да ги бълват с часове. Точно като грамофон. Навиваш ръчката, натискаш копчето и плочата се завърта. Демокрацията, фашизмът, демокрацията. Но все пак ми беше любопитно да го гледам. Доста злобен дребосък, с бледо лице и плешиво теме, стои на една трибуна и бълва лозунги. Какво прави? Съвсем умишлено, при това доста открито, подклажда омраза. Готов е да се върже на фльонга, само и само да те накара да мразиш едни чужденци, наречени „фашисти“. Странно нещо е това, размишлявах, да си известен като „господин Еди-кой си, прочутият антифашист“. Странен занаят е този — антифашизмът. Тоя хубостник тук, предполагам, си вади хляба с писане на книги срещу Хитлер. Но какво е правил, преди да дойде Хитлер? А какво ще прави, ако Хитлер някога си отиде? Въпросът, разбира се, се отнася и до докторите, детективите, ловците на плъхове й прочие. Но дрезгавият глас продължаваше да стърже и в този миг ме порази друго откритие. Той говори сериозно. Съвсем не се преструва — преживява всяка дума, която изрича. Мъчи се да разпали омраза у аудиторията, но тя е нищо в сравнение с омразата, която самият той изпитва. Всеки лозунг е за него самата Божия истина. Ако го разтвориш, отвътре целият е демокрация-фашизъм-демокрация. Любопитно е да познаваш подобен чешит в личния му живот. Но дали изобщо има личен живот? Или просто обикаля от трибуна на трибуна, да разпалва омраза? Сигурно дори сънищата му са лозунги.
Огледах, доколкото можах от задния ред, публиката. Може би, като се замисли човек, ние, хората, готови да излезем посред зимна нощ, за да седим в някакъв проветрив салон и да слушаме беседите на Левия читателски клуб (смятам, че с право мога да се включа в това „ние“, имайки предвид, че в конкретния случай участвах лично), не сме съвсем без значение. Ние сме революционерите на Уест Блечли. На пръв поглед не звучи много обнадеждаващо. Като оглеждах присъстващите, забелязах и друго — едва двама-трима схващат какво говори лекторът, макар да хулеше Хитлер и нацистите от половин час. На подобни сбирки винаги е така. Уичет съзерцаваше госта от стола си край масата с възторжена усмивка, лицето му малко напомняше розово мушкато. Човек отнапред можеше да си представи каква реч ще дръпне веднага щом лекторът седне — същата, с която закрива благотворителните прожекции за събиране на панталони за населението на Меланезия: „Изразявам нашата благодарност — говоря от името на всички — невероятно интригуваща — даде ни хляб за много размисъл — толкова вдъхновяваща вечер!“. Госпожица Минс седеше на първия ред със силно изпънат гръб, леко привела глава, като птичка. Лекторът беше измъкнал от купчината под чашата вода лист хартия и цитираше статистиката на самоубийствата в Германия. По дългия тънък врат на госпожица Минс си личеше, че не е много радостна. Дали всичко това развива ума й или не? Само да можеше да проумее за какво иде реч! Другите две седяха като топки пудинг. До тях дребна женица с червена коса плетеше пуловер. Една налице, две наопаки, една изпускаш, две свиваш. Гостът описваше как за предателство нацистите режат глави, а палачът понякога пуска празни изстрели. В публиката имаше още една жена — момиче с тъмна коса, учителка в общинското училище. За разлика от останалите, тя действително слушаше, приведена напред, приковала големите си кръгли очи в лектора, устните й — полуотворени, и всичко попиваше.