Точно зад нея седяха двама възрастни мъже от местната Либерална партия. Единият беше с ниско остригана прошарена коса, другият — плешив и с провиснали мустаци. И двамата стояха с палта. Нали ги знаете този тип хора. Членуват в Лейбъристката партия от безпаметни времена. Животът им е изцяло отдаден на движението. Двайсет години в черните списъци на работодателите, още десет системен тормоз на общинските власти да направят нещо с бордеите. Внезапно всичко се променя, познатите либерални идеи вече не важат. Те се оказват насадени във външната политика — Хитлер, Сталин, бомбите, картечниците, гумените палки, оста Рим — Берлин, Народният фронт, Антикоминтерновският пакт. Не пροумяват и дума. Неподсредствено пред мен седят членовете на местния клон на Комунистическата партия. И тримата много млади. Единият има пари и заема някакъв си пост в Хесперидийс Истейт, всъщност май е племенник на стария Кръм. Другият е чиновник в банка. Понякога ми осребрява чекове. Мило момче с кръгло, много младо, много будно лице, бебешкосини очи и тъй светла коса, ще рече човек, че я изрусява. Изглежда едва седемнайсетгодишен, но подозирам, че е на двайсет. Носи евтина синя риза и яркосиня вратовръзка в тон с косата си. До тези тримата седи още един комунист. Но той, изглежда, е друг десен, и явно не е баш както трябва, защото е от ония, дето им викат „троцкисти“. Останалите му имат зъб. Много млад, много слаб, много смугъл, на вид много нервен младеж. Интелигентно лице. Евреин, разбира се. Тези четиримата възприемат беседата много по-различно от останалите. Личи им, че дойде ли времето за въпроси, тутакси ще скочат на крака. Вече потръпват неспокойно. А малкият троцкист се върти нервно на стола в желанието си да изпревари останалите.
Бях престанал да слушам конкретното съдържание на лекцията. Можеш обаче да слушаш по много начини. За миг затворих очи. Ефектът беше удивителен. Сякаш сега, когато чувах само гласа на човека, го виждах много по-ясно.
Беше глас, който звучеше, сякаш е в състояние да не млъква в продължение на две седмици. Кошмарно, наистина жив човек — латерна, който нескончаемо бълва пропаганда. Повтаря едно и също, отново и отново. Омраза, омраза, омраза. Хайде да се съберем и хубавичко да помразим заедно. Отново и отново. Създава ти усещането, че нещо се е вгнездило в черепната ти кутия и набива с чук по мозъка ти. Но докато бях със затворени очи, за миг успях да се поставя на негово място. Влязох в неговия череп. Усещането беше много особено. За около секунда се намерих вътре в него, едва ли ме станах него. Във всеки случай, почувствах какво изпитва.
Видях картината, която се рисуваше пред очите му. И тя съвсем не беше такава, че за нея да може да се говори свободно. Той просто казва, че Хитлер ни е вдигнал мерника, ние трябва да се съберем и хубавичко да го намразим. Не навлиза в подробности. Остава в рамките на благоприличието. Но какво вижда, е съвсем друг въпрос. Представя си как размазва физиономии с гаечен ключ. Фашистки физиономии, разбира се. Знам, че това вижда. Това видях и самият аз, когато за миг-два влязох в главата му. Пра-ас! Точно в средата! Костите хлътват като натрошена яйчена черупка и лицето, само допреди миг човешко, вече представлява грамадно размазано петно конфитюр от ягоди. Пра-ас! Хайде следващия! Ето какво се върти в ума му, насън и наяве, и колкото повече мисли за това, толкова повече то му харесва. И всичко си е съвсем в реда на нещата, понеже размазаните физиономии са фашистки. Това се долавя и в гласа му.