Но защо? Най-правдоподобното обяснение е, че се страхува. Всеки мислещ човек в наши дни се бои до смърт. Този просто притежава нужната далновидност, колкото да се страхува мъничко повече от останалите. Хитлер ни е взел на мушка! Бързо! Да грабваме гаечните ключове и да се събираме, и може би ще успеем да размажем достатъчно муцуни, стига те да не ни преварят. Събирайте се, изберете си Вожд. Хитлер е черен, Сталин е бял. Но може пък да е тъкмо обратното, защото в съзнанието на дребосъка Хитлер и Сталин са едно и също. И двамата означават гаечни ключове и размазани физиономии.
Войната! Отново се размислих за нея. Предстои съвсем скоро, това е ясно. Но кой се страхува от войната? С други думи, кой се страхува от бомбите и картечниците? „Ти“, ще кажете. Да, аз, както и всеки друг, който ги е виждал. Но работата не е във войната, а в следвоенния период. Светът, към който сме се запътили, светът на омразата, светът на лозунгите. Цветните ризи, телените мрежи, гумените палки. Тайните килии, където електрическата крушка не угасва ни денем, ни нощем, а следователят те гледат и като спиш. Манифестациите и плакатите с гигантските лица, милионните тълпи, които скандират името на Вожда, докато оглушеят и сами си повярват, че го обожават, а през цялото това време, някъде дълбоко в себе си, така го мразят, че им се повдига. Всичко това ще се случи. Или няма да се случи? Има дни, в които знам, че е невъзможно да се случи, и дни, в които знам, че е неизбежно. Във всеки случай онази вечер знаех, че ще се случи. Чувах го в гласа на дребосъка — лектор.
Тъй че сигурно значи тази мъничка група хора, които ще излязат в зимната вечер да слушат лекция като тази, не е съвсем без значение. Или поне онези петима-шестима, които проумяват смисъла й. Те са просто авангардът на безчетна армия. Те са онези с орловия поглед; първите плъхове, които надушват потъването на кораба. Бързо, бързо! Фашистите идат! Грабвайте гаечните ключове, момчета! Размазвайте или ще бъдете размазани. Толкова се страхуваме от бъдещето, че скачаме в него като заек право в гърлото на боата.
А какво ще стане с хората като мен, когато фашизмът дойде в Англия? Истината е, че най-вероятно абсолютно нищо няма да се промени. Виж, за лектора и онези, четиримата комунисти в публиката, за тях всичко ще се промени. Те ще размазват физиономии, или ще им размазват техните, в зависимост накъде клони победата. Но обикновените средняци като мен ще си продължат както обикновено. И все пак ме е страх — казвам ви, страх ме е. Тъкмо взех да се питам защо и лекторът млъкна и седна.
Последва обичайното кухо, вяло ръкопляскане, типично за публика от петнайсет слушатели в празен салон, после старият Уичет си каза репликите, и докато да мигнем, четиримата комунисти вече бяха скочили на крака. Хубаво се сдавиха и в продължение на десет минути водиха люта разправия, изпъстрена с неразбираеми приказки, като диалектическия материализъм, съдбата на пролетариата и какво е казал Ленин през 1918-а. После гостът отпи глътка вода, изправи се и изложи резюме, от което троцкистът се разшава нервно на стола си, но останалите трима явно останаха доволни, та препирнята продължи неофициално още известно време. Друг не обели и дума. Хилда и останалите две се ометоха веднага щом беседата свърши. Може би пък се страхуваха да не би да се събират волни пожертвования за наема на залата. Дребната женица с плетката си довършваше реда. Чуваше се как пресмята бримките шепнешком, докато онези дискутират. Уичет седна и радостно се заусмихва на всеки, който вземеше думата; личеше си как си мисли, че всичко е толкова интересно и наум си води бележки, а момичето с тъмната коса местеше поглед, полуотворило уста, от човек на човек; старият лейбърист, с провисналите си мустаци и загушеното си палто досущ като тюлен, седеше и гледаше, недоумявайки за какво, по дяволите, дрънкат тия. Най-сетне се изправих и взех да се обличам.
Кавгата вече беше прераснала в личен скандал между малкия троцкист и русото момче. Спореха трябва ли да се записват в армията, ако избухне война. Заизмъквах се между редиците столове, да си вървя, но русият се доближи до мен и ме заговори:
— Господин Боулинг! Вижте сега. Ако избухне война и имаме шанс веднъж завинаги да смачкаме фашизма, вие няма ли да се биете? Ако бяхте млад, искам да кажа.