Сигурно му се струвам на шейсет.
— В никакъв случай. Последния път ми стига.
— Ама ще смачкаме фашизма!
— О, м------ — на фашизма! Достатъчно се смазвахме, ако питаш мен.
Малкият троцкист се намеси с доводи за социалния патриотизъм и предателството на работниците, но другият веднага го прекъсна:
— Но вие говорите за 1914-а. Това е било най-обикновена империалистическа война. Днес е друго. Вижте сега. Като слушате какво става в Германия, и концлагерите, и как нацистите пребиват хора с гумени палки и карат евреи да се заплюват един друг в лицето… не ви ли кипва кръвта?
Все им кипва кръвта. Точно същата фраза се въртеше и през войната, добре си спомням.
— Спря да кипи през 1916-а — отвърнах. — Както ще спре да кипи и вашата, като помиришете истински окоп.
И тогава сякаш изведнъж го видях. Досега сякаш не го забелязвах истински.
Младо, пламенно лице, спокойно можеше да е на хубав ученик, със сини очи и светлоруса коса, вперено в мен, и очите му дори за миг проблясват сълзи! Толкова му е мъчно за немските евреи! Но в интерес на истината знаех точно какво изпитва. Беше якичък младеж, сигурно играе ръгби в отбора на банката. При това е и умен. А какво прави — банков чиновник в безбожно предградие, брои купчини банкноти и лиже подметките на шефа. Чувства, че животът му се разкапва. А в същото време оттатък, в Европа, стават големи работи. Над окопите избухват снаряди и вълни от пехотинци прииждат насред стелещия се на парцали пушек. Сигурно негови приятели се бият в Испания. Петимен е за война. Как да го виниш? За миг изпитах странното усещане, че ми е син, на години бях достатъчно възрастен. И си спомних за онзи зноен августовски ден, когато вестникарчето разлепяше плакатите „Англия обявява война на Германия“ и всички се втурнахме на тротоара с белите си престилки и заликувахме.
— Слушай, синко, нищо не разбираш. И ние през 1914-а си мислехме, че ще бъде славна работа. Е, не беше. Оказа се просто кървава каша. Ако ни дойде пак до главите, стой настрана. Защо да ти направят тялото на решето? Запази го за някое момиче. Мислиш си, че войната е само героизъм и кръстове за храброст, но аз ти казвам, че не е така. Днес хората не щурмуват с байонети, а дори да щурмуват, то не е както си го представяш. Не се чувстваш герой. Знаеш само, че не си спал три дни, вониш като пор, подмокряш си гащите от страх и ръцете ти са толкова премръзнали, че не можеш да си държиш пушката. Но и това не е от такова значение. Важното е после.
Нула впечатление, естествено. Просто те мислят за старомоден. Все едно да раздаваш религиозни брошури на прага на бардак.
Хората започваха да се разотиват. Уичет тръгна да изпраща лектора. Тримата комунисти и малкият троцкист закрачиха по улицата заедно и отново се захванаха да нищят солидарността на пролетариата, диалектиката на диалектиката и какво е казал Троцки през 1917-а. Всъщност всичките са еднакви. Беше влажна, безмълвна, непрогледна нощ. Уличните лампи сякаш висяха в мрака като звезди и не осветяваха пътя. И далечината отекваше тракането на трамваите по Главната. Пиеше ми се, но наближаваше десет, а най-близката кръчма беше на цял километър. Пък и ми се приказваше с някого, но не като в кръчма. Смешна работа, днес умът ми не спря да работи нито за миг. Донякъде понеже не бях на работа, разбира се, и донякъде заради новите изкуствени зъби, които ми действаха някак ободрително. Цял ден размишлявах върху миналото и бъдещето. Искаше ми се да говоря за тежките времена, които предстоят или не предстоят, за лозунгите, цветните ризи и аеродинамичните източноевропейци, които ще проснат стара Англия в нокаут. Безсмислено е да се опитвам да говоря с Хилда. Изведнъж ми хрумна да навестя стария Портиъс, той ми е приятелче и си ляга късно.
Портиъс е пенсиониран директор на частно училище. Живее в апартамент под наем, за щастие на първия етаж, в старата част на града, недалеч от църквата. Ерген, естествено. Такъв като него не можеш да си го представиш женен. Живее сам-самичък с книгите и лулата си и има икономка. Начетен човек, с цялата му там гръцка и латинска поезия и прочие. Може би ако местният Ляв читателски клуб е олицетворение на Прогреса, старият Портиъс е олицетворение на Културата. В Уест Блечли нито едното, нито другото са на особена почит.
В стаичката, където старият Портиъс четеше до посред нощ, светеше. Похлопах на вратата и той излезе с обичайната си лежерна походка, захапал лула между зъбите си, със затворена книга в ръка и пръст между страниците, за да не изгуби докъде е стигнал. Поразително изглежда този човек, много е висок, с къдрава прошарена коса и деликатно, замечтано лице, малко повехнало, но едва ли не момчешко, нищо, че наближава шейсет. Странно как някои гимназиални и университетски преподаватели съумяват да запазят момчешкия си вид до последния си час. Има нещо в движенията им. Старият Портиъс има навика бавно да се разхожда напред-назад, леко отметнал красивата си глава със сребристи къдрици, та на човек му се струва, че се е отдал на блянове по някое стихотворение и никак не забелязва какво се случва наоколо. Щом го видиш, веднага си личи що за чешит е. Частно училище, Оксфорд, после преподавател обратно в частното училище. Цял живот в атмосфера на латински, гръцки и крикет. Безупречни маниери. Винаги носи старо сако от туид и развлечени сиви панталони, и се радва, когато ги намериш за „безобразни“; пуши лула и презира цигарите, и макар да не спи по цели нощи, обзалагам се, че всяка сутрин взима ледена вана. Предполагам, че от негова гледна точка аз си падам малко простак. Не съм учил в частна гимназия, не знам бъкел латински, и дори не искам да знам. Понякога ми казва колко е жалко, дето съм „безчувствен към красотата“, което най-вероятно е възпитан начин да ми намекне, че нямам образование. И все пак го харесвам. Много е гостоприемен, при това по приятен начин — винаги ще те приеме и ще те слуша с часове, и винаги му се намира пиене. Като живееш в дом като нашия, повече или по-малко задръстен с женоря и дечурлига, отразява ти се добре от време на време да се оттегляш в ергенска, една такава книжно-димно-каминена атмосфера. А изисканото оксфордско усещане, че нищо няма значение, освен книгите, поезията и гръцките статуи, и не си струва да се споменава нищо, случило се след превземането на Рим от готите — понякога и това утешава.